Има хора, които се запечатват в паметта като тапет, залепен с хелметекс. Нямат сваляне, нямат забравяне. Може да се разруши стената, да се разруши живота, но те ще останат. С такъв спомен се боря вече година и колкото, и време да минава, той изплува като кичозна стена в сутерена на многоетажен блок.
Моят личен, коварен и натрапващ се спомен е за ЧОВЕК, който за няколко месеца ме превърна нишесте. Понякога, когато бе в настроение, ме гарнираше с малко захар и вода и ме караше да се чувствам невероятен крем. Това го забавляваше и караше да се чувства ГОСПОД.
Когато за първи път го срещнах, трябваше да говорим за работа. Той каза, че има идеи и аз изтръпнах, защото за мен идеите на другите бяха като разноцветни балони с хелий. В момента, в който се споделят от тях не остава нищо друго освен, смешен и писклив гласец, който освен да разсмива, за друго не става.
Идеите исках да ги давам аз. Затова ме бе и поканил, да вдишва моите идеи, а от тях да съгради нещо, което аз бях неспособен.
Дойде в кафенето със скъсани обувки, които почти през цялото време се опитваше да залепи, мръсни дрехи и без пари. Наложи се аз да платя кафето, особено след като ми сподели, че вечерта преспал в приют, защото нямало къде да отиде.
Ето такива с идеи и без пари, ме караха всеки път да си задавам въпроса: „Времето наистина ли няма стойност?“
Този път, обаче, беше някак различно. В него имаше нещо, което влудяваше. Знаеше езика на глухите и докато разговаряхме, той четеше съсредоточено по устните ми, а през това време, необезпокояван, слушаше разговора на съседната маса.
Еднакво силно съчетаваше и интелекта, и физическата красота, която караше хората да бъдат благоразположени към него, без дори да го познават.
След познанството ни, мога със сигурност да твърдя, че хората прощават на красивите и умните.
О, да, прощават!
Сякаш да си около такава красота е привилегия, която не се дава всекиму.
Влюбих се в него, но не в пола му, не в принадлежността му, не в сексуалността му, а в НЕГО — ЧОВЕКА (красивият на външен вид и смазващ с интелекта си.)
Не, че бих му дал, или съм му давал да ме обладае, но в него имаше крайна и искрена шизофрения, което ме побъркваше.
Всичките му девиации, ме докарваха до екстаз, сякаш всяка моя пошла мисъл, той съумяваше да облече в идея, от която да се роди шедьовър.
Беше ловък с думите, мимиките и жестовете — бе всичко онова, което исках, но не можех.
Това ме побъркваше.
Груб, арогантен, циничен — премерено допустимо. Недопустимо много. Въпрос на гледна точка. Тепърва щях да плувам в този парадокс.
Заработихме. Разминати в езика, разминати в представите, като единственото, което исках бе неговото одобрение. Балоните с хелий, препълваха дробовете ми, цигарите ги задръстваха, а алкохолът създаваше илюзията, че случващото се е забавно.
За около година създадохме визии, които, както тогава ни се струваше, бяха уникални и невиждани.
„Мъж, който седи на стол, сред купчина развалини, около него мрак и тъга, а той гледа напред, там където малко дете с обгорено лице, влачи кукла без око. Деца без крайници, жени с прерязани вени, мъже с бели маски, прерязващи гърла, горящи сгради, лапнати дула на пистолети от малки и големи, клоуни със страшен вид и разноцветни балони, хора със зашити усти, деца с безцветни очи в агония от страх, насилие, болка и спрели часовници, в момента, в който се е случило най-страшното — СМЪРТТА, НАСИЛИЕТО, СТРАХА.“
Успяхме за година да съберем цялото човешко безумие в няколко кашона със снимки, които трябваше да оставят зрителя безмълвен.
И аз спрях да говоря. Улових се, че единствено мърдам устните си, но не издавам звук. Знаех, че той чете по устните ми и нямаше нужда думите да звучат, след като могат да бъдат разчетени.
Оставих се да бъда погълнат от безумието на този човек, който така силно ме увлече, че вече нямаше връщане назад. Живеех, чрез него, говорех посредством него, съществувах, чрез неговите емоции.
Критиката ни попиля. Тя бе успяла да събере всичко онова мое неизречено и да го структурира в правилни, посичащи изрази, които режеха всяка емоция, всяко опиянение, всяка екзалтация.
Кашоните изхвърлихме. Снимките изгорихме. Проекта финализирахме неуспешно.
Една сутрин той си тръгна, а аз останах безмълвен с натрапчивия спомен като тапет залепен с хелметекс.
До онзи ден, когато той отново се обади. Остави ми съобщение, сякаш бях негова любовница, сякаш сътвореното не е било плод между двама творящи, а греховна любов, споделяна в тъмното между мръсни чаршафи.
Отидох на срещата, за да се разкрещя, за да чуе отново, че имам глас.
Започнах да го чакам на завоя, молейки се като го видя да успея да се обърна и да мина за случаен минувач. Изглеждаше така, както се чувствах и с нищо не се различаваше от сутришното ми настроение. Усетих дъха му и ми се пригади, защото това беше онзи дъх, който всяка сутрин излизаше от устата ми. Помнех думите му, но не виждах лицето. Изправи се пред мен с онази гордост на пораженец и без прелюдия към разговор се усмихна. И аз опитах, но откакто го познавах, освен болезнено да искам да го опиша друго не ми оставаше.
Чаках с надеждата, че като го зърна ще се разкрещя и след това ще избягам, но не само не го направих, а и там, на завоя за пръв и последен път го изслушах, за да може да се обърне и най-после да си тръгне, така както се бе появил.
© Олеся Николова Все права защищены
Поучително е!...
Нито лирическият герой, нито емоциите му са за запомняне!
Светъл и творчески ден, Олеся!