Господин Дон Робъртсън е едно такова малко човече. Лежи си в леглото и се усмихва. Не може да говори. Измучава отвреме-навреме. Казаха ми, че от няколко години има Алцхаймер. Вече не може нищо да прави, освен да се усмихва, като му кажеш името и да кърши ръце безпомощно. Другите студенти-сестри, пък и персоналът на отделението, където ми е клиничната ротация, казват за него, че е много сладък. Всъщност го наричат “сладур”, “любов”, “бонбон” и всякакви такива умалителни, които на мен ми се струват накак си - е, не дотам изпълнени с достойнство. Все пак Дон е на седемдесет години. Само преди десетина-двайсет години е бил човек улегнал, в зенита на силата си. Бил е изпълнителен директор на голяма компания, научих. Никой, освен някоя близка жена не би посмял да го нарече “бонбонче” тогава. Дон е в отделението на болницата, защото има пневмония и му вливат антибиотици. Аз съм в отделението, защото съм студент-сестра и общо взето се уча на изкуството да бъда сестра върху Дон и другите болни. Слагам им интравенозни катетри, давам им лекарства, преглеждам ги и записвам в компютъра каквото съм наблюдавал. Не знам обаче защо все ме влече към стаята на Дон. Обичам да го завивам, да му приказвам, да го питам:
- Боли ли те нещо Дон - например тук - и го ръчкам в корема, а той само мълчи и съпричастно ми се усмихва. Водим кратки разговори - всъщност само аз говоря.Той или мълчи или от време навреме все пак измучава. Даже му разправих откъде съм - щура работа. Той не разбира сигурно и дума, а само клати глава с вечната усмивка. Идва време за лекарствата. Давам му ги с ябълкова каша. С лъжичката допирам брадичката му и той отваря уста. Изсипвам едно лекарство с ябълкова каша в устата му и после следващото и така нататък докато малката чашка с лекарства е празна. Понякога гледам от вратата тайно какво прави Дон. Той гледа детски предавания или отвреме-навреме обръща глава към прозореца. Кърши ръце. Не е тъжен. По-скоро е учуден. Безкрайно учуден от това, което вижда - навън, по телевизията. Даже аз като влизам в стаята го учудвам. Малка топка е Дон, топка в която все още тупти живот.
След няколко дена ме пращат в друго отделение - в родилното. Честно-казано ме е страх. Страх ме е от бебета. Толкова са раними, нежни, чупливи - за липса на по-подходяща дума. Отделението се оказва спокойно. Сестрите си говорят и ние студентите се грижим за майките с децата. Бебетата се оказват не чак толкова страшни. Много реват. Нещо ме смущава в това. Не знам защо. Все пак най-накрая се случва - ще има раждане. Аз питам дали мога да присъствам и ме пускат. Раждането протича сравнително лесно - майката е едра, дебеличка жена, има вече две деца и раждането е бързо. Още не съм се ориентирал кое, къде е и бебето е навън. Една малка топчица. Врещи. Общо взето в родилната стая всеки говори на висок глас. Всеки е превъзбуден. Майката - донякъде упоена, а и от болка сигурно, се редува да се шегува, а после да плаче, докторът дава нареждания на сестрите, те ме бутат и ми викат да застана "там, не там, а ей там". Така или иначе, без моя помощ топчицата живот е родена. Пльосват я мокра и ревяща право върху гръдта на майката. Майка ѝ я обгръща и малкото жабе, намерило сигурност и топлина, престава да врещи. Успокоява се. Нещо се случва в стаята. За момент докторът, сестрите, майката и бащата - който го беше страх да присъства на раждането, но сега е тук, застиват. Случила се е някаква магия. Всички замълчаваме за момент. Не знам защо тишината в стаята ми напомня за безсловесния Дон, там, два етажа по-надолу. Сякаш дочуло мислите ми бебенцето се разшумява отново. Да, бебчо, да мила - бебето е момиченце - тези двамата, които те гледат с такава любов сега са тези, които са поставили капана. Така както родителите на Дон са поставили неговия преди седемдесетина години. Раждаме се, за да умрем. А какво се случва между раждането и смъртта? Бебето изпищя и прекъсна милите ми. Мълчанието е нарушено. Дори и за кратък миг.
© Роско Цолов Все права защищены