Никога не съм вярвал в прераждането. Нито в задгробния живот. Не съм вярвал 
нито в рая, нито в ада. Странното е, че повечето хора си представят смъртта 
като един вечен сън. Но никога не съм могъл да си представя как така 
изведнъж  преставаш да съществуваш. Хората винаги са се опитвали да обяснят 
необяснимото – и ще се опитват, докато не успеят. Това е в природата им. Аз 
пък никога не съм мислил за смъртта. То и това е част от човешката природа. 
Всеки знае, че ще умре, но смята, че това е някъде в далечното бъдеще. При 
мен обаче беше по-различно. Не приемах смъртта като факт. Знаех, че хората 
умират, но го смятах по-скоро за личен избор. Не че смятах, че бих оцелял 
при една експлозия например. Просто подобни мисли бяха дачел от главата ми. 
Смъртта беше нещо, което се случваше на другите. Затова ми беше толкова 
трудно да приема факта. Както и заради разбитите илюзии относно смъртта. 
Никой не знаеше какво е да умреш поради една изключително проста причина – 
мъртвите никога не говорят. Но въпреки това някои представи успяваха да се 
наложат сред хората. Най-логично беше, че преставаш да съществуваш. Но 
смъртта е нещо различно, нещо абсолютно противоположно. Не ти прекратяваш 
същестуването си, а света около теб.
	Нужно ми беше време, за да приема факта, че съм мъртъв. Но ако 
разполагах с нещо, то беше именно време. Празно пространство… Остават само 
мислите и спомените. Нещата, случили се непосредствено преди смъртта трудно 
си ги спомнях. Последните няколко години от живота ми се струваха някак си 
нереалистични – сякаш това не съм бил аз, сякаш е било просто филм, който 
съм гледал отстрани, без да взема участие. По-назад във времето спомените 
се избистряха. Детството си го спомнях толкова ясно, че сякаш го преживявах 
отново.
	Смъртта ти дава време да обмислиш нещата. Лишен от външния свят, 
лишен дори от собственото си тяло, без нуждата от сън или каквото и да било 
друго, и останал сам в безкрайното празно пространство, останал сам с 
мислите си, можеш да обмислиш целия си живот, да го анализираш, да го 
преиграеш отново и отново. Но не можеш да го промениш. Това беше най-лошото 
нещо в живота – той е необратим. Осъзнал това, преживявах цялата болка през 
живота си двойно по-силно. Наистина имаше неща, за които не си струваше да 
съжалявам. Но болката от изгубената любов ме връхлиташе отново и отново, 
затова скоро престанах да мисля за собствения си живот. Опитах се да 
помисля за живота на другите – на хората като цяло.
	Странно е, когато нямаш нищо около себе си. Понякога съм си мислил 
какво е да си сляп. Но в случая не ставаше въпрос само за зрението – нямаше 
образ, нямаше звук, не съществуваше никаква материя и никакви физически 
усещания. Само мисли и чувства... Да, чувствата оставаха и след смъртта.
	Така и не успях да разбера хората. Не успях да разбера живота. Сега 
имах достатъчно време да го обмисля, но отговорите все ми бягаха. За сметка 
на това ме заливаха нови и нови въпроси.
	Мина ми мисълта, че имам определено време да обмисля живота си, да 
разбера грешките си и след това щях да се преродя. Но не го вярвах. 
Отхвърлих тази мисъл, но не можех да намеря смисъл в смъртта, след като не 
преставаш да съществуваш, нито продължаваш в друг живот. Колкото и да го 
обмислях, от каквато и гледна точка да го разглеждах, не намирах смисъл 
нито в живота, нито в смъртта. Оставаха само фактите – живота е кратък, а 
душата безсмъртна. Всъщност, лишен от тялото си, аз открих много нови неща. 
Ровейки се из спомените си, забелязах множество детайли, на които не съм 
обърнал внимание, но те имаха своето значение. Отделяйки се от своя живот и 
насочвайки вниманието си към света, аз започнах да го разбирам. Не говоря 
за света на хората – говоря за света като такъв. Започнах да разбирам 
физиката, макар и за някои неща да не ми достигаха знания.
	Незнам колко време е минало. Тук вероятно време не същестуваше. 
Нито пространство. Но пред мен започна да се формира някаква картина. В 
началото бяха съвсем бледи, призрачни очертания, но постепенно ставаха по-
ясни. Помислих си, че съзнанието ми, лишено от свят, в който да живее, си 
създава свой собствен, но образите ставаха все по-реални. Което не 
изключваше възможността аз да съм си ги измислил. След време пред мен се 
разкри един призрачен град и разпали любопитството ми. Веднага отхвърлих 
мисълта за прераждането, въпреки че все по-настоятелно се опитваше да се 
намести в съзнанието ми. Градът започна да придобива цвят и аз се замислих 
дали не бих могъл да се приближа към него. Сякаш не аз, а градът започна да 
се движи. Разбрах, че е достатъчно да насоча мислите си на някъде и отивах 
там. Влязох в града и се огледах. Установих, че празното пространство, 
което до преди малко изпълваше всичко, е заменено от сива пустиня. 
Призрачен град насред пустиня. Няколко звезди в небето. Значи все пак се 
намирах някъде.
	В първия момент това ми убягна, но в последствие разбрах, че нещо е 
сбъркано в цветовете. Пясъкът беше сив, а звездите – червени. Самия град 
нямаше определен цвят – сградите ми се струваха ту черни, ту бежави, ту 
осветени в бледа синя светлина. Обикалях града, търсейки нещо, без да знам 
какво е то. Хрумна ми да се опитам да вляза в някоя от сградите. Фактът, че 
минах през стената, изобщо не ме учуди. Но тук дойде и голямото 
разочарование – можех да разглеждам предметите, но не и да ги докосна. Не 
можех да разтворя нито една книга, не можех да взема някой предмет за да го 
огледам от всички страни. Изведнъж тялото ми започна ужасно да ми липсва. В 
съзнанието ми отново нахлуха спомените, затова напуснах сградата. Напуснах 
и града. Исках да избягам от всичко. Носех се в пустинята с голяма скотост, 
но това беше без значение. За мен законите на физиката бяха невалидни. За 
движението съдех единствено по начина, по който пясъкът се носеше под мен. 
Една мисъл завладя съзнанието ми. Аз бях призрак. Не същестувах за света, 
но той същестуваше за мен. Бях  обречен да наблюдавам събитията, без да 
взимам участие в тях. Но къде се намирах? Отново се обърнах към града у с 
ужас установих, че почти не съм се отдалечил. Опитах се да се отдалеча още –
 пясъкът се носеше под мен, но градът оставаше на същото разстояние. Все 
повече ме обземаше чувството не обреченост. Но в същото време в мен гореше 
едно странно любопитство. Отново влязох в града и започнах да кръстосвам 
улиците. Не влизах в сградите – не исках да си спомням нищо. Бях постигнал 
много през живота си, но въпреки това не можех да кажа, че съм бил щастлив. 
Всичко това вече беше без значение – не можех да си върна живота.
	Забелязах няколко светещи плочки. До този момент не бях обърнал 
внимание на улиците, но сега забелязах, че са покрити с еднакви квадратни 
плочки. Имаха същия цвят, като пясъка в пустинята. Но тук, на един площад, 
част от плочките бяха черни. Те образуваха широк кръг. Някои от тях 
излъчваха зелена светлина. Любопитството ми разтеше с всяка изминала 
секунда, но не смеех да вляза в кръга. Помислих си, че празното 
пространство, преди появата на града, е било само за да ме подготви за 
новия живот. Което означаваше, че има свят на мъртвите. Но къде тогава бяха 
останалите души? Плочките една по една светваха, докато не остана само една 
черна. Но колкото и да чаках, тя си оставаше все така тъмна. Дали не чакаше 
мен? Но как можех да стъпя на нея, при положение, че нямах тяло? Опитах се 
да обмисля нещата.Празно пространство, в което постепенно изплува призрачен 
град. Влязох в града и се оказах пленен. Плочки, които една по една се 
запалиха, докато остана само последната. Червени звезди и никакъв звук...
	Очевидно нямах избор. Можех да прекарам хилядолетия, скитайки се из 
града. Сега поне можеше да се случи нещо интересно. Може би бях герой от 
приказна история. Любопитсвото ми не ме оставяше намира. Насочих се към 
черната плочка, която засия със същата тази зелена светлина, с която и 
останалите, в момента, в който се оказах приблизително над нея. За миг 
проблесна светлина, после отново виждах площада. Но сега над всяка една 
плочка стоеше по един призрачен силует. Бледи, прозрачни фигури, без лица. 
Вероятно и аз бях същия. Най-после се сдобих и с тяло – тяло на призрак.
	От всяка една плочка тръгна зелен лъч светлина към центъра на 
площада. Когато се събраха се образува светещ кръг, който бавно се 
разширяваше, докато в един момент в него се появи един силует. Черен... Не, 
черното беше само един цвят, той не можеше да опише мрака, изпълваш тази 
фигура. Реално това беше само една роба, изпълнена от мрак. Бих очаквал да 
има две светещи очи, но нямаше абсолютно нищо.
	Мрачната фигура ни огледа – макар да нямаше очи, тя дари всеки от 
нас със смразяващ поглед. След товва в съзнанието ми се разнесоха думите й -
 бях  почти сигурен, че фигурата не издава нито звук, а вместо това просто 
ни внушава мисли. 

	Деца мои, сигурно все още се чудите защо сте тук и най-вече къде е 
това “тук”. Знам, че много от вас чакаха дълго, столетия наред, а някои 
дори хилядолетия. Но това тук не е света на мъртвите – вие победихте 
смъртта. Напуснахте света на живите, но не влязохте в този на мъртвите, 
оставайки в един граничен свят – този свят, който вече познавате. Вие сте 
призвани да спасите света. Повечето от вас не знаят какво се е случило със 
света до този момент. Сега той е съвсем различен от това, което помните. Но 
общото между вас е, че притежавате силата – силата да се борите със 
свръхестественото. Още преди хилядолетия светът тръгна в грешна посока. 
Някога имаше велики герои, но човечеството предпочете да усъвършенства 
света около себе си, вместо този вътре в себе си. Сега човекът иска да 
завладее звездите, но той още не познава нито пространството, нито времето, 
нито енергията. Той няма да преодолее ограниченията на пространството, 
докато не преодолее ограниченията на собствения си дух.
Човекът умее да се приспособява. Трудностите са това, което кара всяко живо 
същество да се развива и да се усъвършенства. Нашата цел е да създадем 
подходящи условия, човекът  да се развие в необходимата посока.  За целта 
светът трябва да бъде поробен. Когато се освободи, той ще е готов да се 
срещне с Вселената. Знам, че задачата ви няма да е лесна. Но само така 
можете да помогнете на човечеството. Няма да бъдете запомнени като герои. 
Но това е вашата съдба – съдбата на войни, които ще бъдат забравени, но без 
които светът нямаше да съществува”

Казват, че когато историята има нужда от герой, който да свърши нещо, тя си 
го създава. Но дали всяко зло е за добро? Оправдава ли целта средствата? 
След като неволно станах участник в Апокалипсиса, възникнаха много въпроси, 
над които си струваше да помисля. Време явно щях да имам достатъчно. За 
някои процеси са необходими хилядолетия, но какво са няколко хиляди години 
в безкрайността на времето? Песъчинка в пустиня, може би, но в тази пустиня 
всяка песъчинка си има своето място, своята стойност и не може да бъде 
заменена.