Орисала ме е съдбата да живея на една улица с много жени. Хем улицата дълга, хем жените много. И повечето с положение за оплакване. Някои съкратени от работа, други”прегърбени” от нея. Едни от тях самотни, моми или разведени, други с мъже посягащи към чашката по-често отколкото към тях. Та такава е моята съдба. Ще кажете - „Да му завиди човек”. Да, ама не. Защо ли? Ще ви разкажа.
Имам си една комшийка, с която обичам да си пия кафето. Събота у нас, неделя у тях. Тя момиче още, неомъжена, но беше много приятна. Докато си пиехме кафето ми разказваше своите истории. А те чет нямаха. За своите 29 години беше доста си поживяла. Освен това работеше като секретарка на някакъв баровец. Обаче той дърт и вече само да изкарва пари го бивало. Така ми казваше тя, сякаш мене ми дреме дали я прави нещо. Та, пием си редовно с нея кафето и някак си с течение на времето си станахме много близки. През седмицата се чувахме по телефона, а в събота се радвахме на срещата си като влюбени. Аз бях започнал да ...