Пешо продава надежда. Не своята Надежда. Нея никога не би продал. Защото вече никой не я ще. Би я подарил, би доплатил, обаче… Няма мющерии. То и преди нямаше. Само един Пешо се излъга и… Сега е готов за Рая. Светец – кожа и кости, уморен, примирен, смирен. Обаче, не я щат неговата Надежда и туй-то…
А Пешо, все пак, продава надежда. Картончета, билетчета, фишове. Всякаква надежда за всякакви хора.
Идват – кой стиснал в шепа монети, кой бъркащ предизвикателно в джоба за дебелия портфейл, кой питащ дали може с кредитна карта да плати.
И плащат. За надеждата. Надеждата, че…
Абе, какво го интересуват Пешо хорските надежди? Неговата надежда е една – повече мющерии. Да идват, да вземат, да плащат. Особено да плащат. Щото Пешо е на процент. Колкото повече надежди вземат хората – толкова по-добре за Пешо. Е, и за чорбаджията, де. Ама Пешо ни го знае ни познава. Даже не пита кой е. Важното е, че го е пуснал в тая барака, та да може и Пешо да оближе пръст в благините.
То пък едни благини… Но е по-добре от нищо. Пешо беше вече свободен човек – без задължения, с много, много права. Право да мисли каквото си ще, да говори каквото мисли, да критикува и предлага. Цяла година свободен. Ми, като няма работа – какво друго да прави? Висеше в кафене-бирхале-кръчмата на Кольо Авджията и цял ден ближеше една чашка от кафе. От, а не с – защото кафето свършваше в нея нейде още към десет часа. После добавяше малко от домашната ичкия, та да има какво да плацика в устата до следобяда. И не беше сам. Цяла сюрия изпаднали прошляци като него. Кольо не ги гонеше от заеманата маса. И без това кафенето беше на изкуствено дишане, Кольо си убиваше времето, докато чакаше нещо по-така… И дочака. Сигурно горе вече се е уредил по-така.
Пък жена му затвори кафене-бирхале-кръчмата и пак го нарече барака. Та Пешо и апапите се събираха вече в малката оплешивяла градинка в края на улицата, ама…
Добре, че тогава един комшия го викна във фирмата. И Пешо се хвана. Сега вече продава надежда. И се чуди на гламавите купувачи. Чунким отдавна не са разбрали, че печалба от тая надежда има – но само за босовете. Знаят, естествено. Обаче… Надеждата… То като Пешовата Надежда – трепет, очакване, страсти, страдания и накрая… Жена! Като ония наоколо, само дето била забулена в розовото на Пешовите миражи…
Пешо поглежда през гишето. Ей го – иде автобусът. Ще слязат барем двама души и поне единият ще вземе нещо. А по улицата откъм новия квартал идат още пет-шестима. Те пари за автобус нямат, но за Пешо ще намерят. Вземат картончета, търкат, очите излезли като на рак, измъкнат на сушата. Други пък фишове пускат. Което е по-изгодно. Пусне го човек в понеделник, живее в транс и очакване до сряда… После слиза на земята, пуска пак фиш… И така – до понеделника.
Надежда… Абе, питайте Пешо какво е Надежда. Обаче, той си затваря устата. Защото знае – надеждата е хубаво нещо. Но не става даже за гарнитура. Виж – така, за почесване на нервите и оцветяване на сънищата… Бива я…
Аха, дойдоха…
И Пешо е готов.
Надежда има за всички. Да не е хляб, я…
Заповядайте - https://genekinfoblog.wordpress.com/
© Георги Коновски Все права защищены