Наистина, земята е място, където човешката същност страда, защото не може да разбере, че самата тя е виновна за мъките и неволите, болките и страданията. Чрез тях тя  гради своята Карма и така живеее във Вечността. Идва един момент, когато се размисля: "Заслужава ли да се живее! И заради какво страдам? Мисля, мисля и не мога да размисля нищо." Продължава да живее по старому и не се замисля, че тези страдания идват от греховната ù душа.  Греши, греши и в един момент започва да страда и боледува. Тогава, пред смъртния си одър, започва да се размисля. Но вече не е ли малко късничко? Досега не беше потърсила справедливия Бог. Не беше помислила да живееш по-разумно. И започва да се моли. Сега вече проумява, че Той съществува и си казва: "Защо не го направих преди това? Защо трябваше да страдам, като можех да живея и да давам на близките си Любов!"

Бог ти даде да живееш на тази земя. Да се радваш на нейната красота. Да чуваш всеки ден песента на славеите. Шепота на дърветата. Полъха на вятъра. Смеха на децата. И слънцето, което те приветствува отгоре. Но ти не виждаше тази красота. Мислеше само за своето лично удоволствие. Вървеше като омагьосана, без да вижда около себе си. Не се замисляше върху същността на Живота. Той ти беше даден, за да му се радваш. Но, ти не проумя това. Сама си предизвикваше страданията и утежняваше Живота. А отгоре на всичко си казваше: "Колко е лош, този Живот?"

   Животът не е лош, а ти, осъдена Душа, го правиш такъв. Не сметна за необходимо да му се радваш, защото Бог беше ти го дарил. Веднъж не помисли за Бога. Трупаше, трупаше и вече нямаше място къде да трупаш. Реши, че всичко, което беше съградила, да го разрушиш, защото повече не можеше да градиш. Не се ли замисли, че това, което трябваше да трупаш са знанията, които са пътят към усъвършенствуването? Трябва да съградиш един уютен дом, в който да цари хармония, а ти реши, че хаосът е това, което трябва да цари в него! Домът, това е твоята Душа. Защо беше станала така неспокойна? Защо всичко вече ти е безразлично? Не се замисли, нали? Отговорът беше лесен: "Ти беше забравила Любовта към близките и далечните.  И в семейство ти цареше хаос, а Любовта беше изчезнала. И сега не се замисли, защо? Защото Бог изчезна от душата ти. А Бог е Любов. И тази Любов трябваше да търсиш, за да я намериш! Тогава щеше да цари спокойствие и нямаше да се луташ безцелно. Ти непрекъснато търсиш нещо. Не се запита какво ли е това? Та това е Любовта към Бога, а тя е любовта към всички хора и цялата Природа. Колко малко е нужно на Душата! Една малка капчица в целия океан на Живота. Но и тази капчица беше пресъхнала. Затова беше необходимо едно сърце, което да излъчи много Любов и да обгърне цялата Вселена.

Следва