Не мога да не се запитам, особено в моменти като този, какво да правя, когато се загубя. Знам какво ще кажете – огледай се за ориентир или нещо познато, питай за посоката. И ще сте прави – това би подействало. Да, би подействало, ако знаех къде отивам. Спирам. Оглеждам се. Сядам. Почвам да прехвърлям наум задачите, които имам да свърша: зъболекар, работа, да уча за изпит, да се видя с онази приятелка, после със сладкото момче, с което нищо няма да излезе, да посетя баба и т.н., и т.н. Какъв ми е проблемът ли? Пак не знам накъде да тръгна. Не мога да си спомня дали имах план и каква е целта ми. Излизам сутрин рано и се връщам вечер късно. Какво правих - не знам. Дали постигнах нещо – не мога да кажа. Много е объркващо. Уви, не се сещам.

         Този човек ме попита колко е часа, а аз му казах, че не знам. Подминах го и си погледнах часовника. Пак закъснявах. Толкова работих, за да ида на море и накрая реших, че не ми се ходи. Веднъж сънувах, че съм попаднала в Страната на чудесата (тази на Алиса) и слязох от долната страна на подвижно стълбище надолу с главата. Събудих се с хубаво чувство.

         И всъщност, коя съм аз и за какво се боря? Бях тръгнала, но за къде?  Помислих си „Обичам те!”. Като ехо се повтори в главата ми. Изрекох го на глас:

         - Обичам те, обичам те, обичам те!

        Наоколо нямаше никого и всъщност не знам на кого го казвам, но аз толкова обичам, че не се сдържах..

        Тогава се зачудих: „Ами, аз на толкова много хора държа и обратно, как така никой не ме търси? Или просто още не ме е намерил? А може би не знаят, че съм се загубила. Може би трябва да викам за помощ. Добре, не е проблем. Но помощ от какво? Не съм в беда изпаднала сериозна, на живот и смърт, или друга. Защо тогава да викам за помощ?”.

       Но ето, пак се чувствам в безизходица. Почвам да преговарям: име, адрес, училище (учих испански), влязох в желаният университет, желаната специалност, намерих нови приятели, научих нови неща, почнах почасова работа, ще ходя в Испания.. Нищо тревожно дотук. Всичко е наред според общоприетия нормален план. Трябва да съм щастлива. Трябва да съм щастлива! Просто трябва да съм щастлива, защото всичко е наред! Но сега накъде?

       Аз имах мечти. Някои сбъднах. Или това бяха цели? Сега се притесних. Ама защо – нали всичко е както е редно? Тогава къде са мечтите крилати, борбата жестока, надеждата блага, страхът мълчалив? Как така спрях да вдигам поглед нагоре, да търся нови пътища, да поемам рискове? Кога волният дух стана стандартно примирен? Кога стремежите гръмки и невероятни, копнежите сърдечни и мили бяха приравнени към местният стереотип?  Защо мислите се подчиняват на практическата религия за еднаквостта и повтаряемостта? Нима това наивно другарче на Питър Пан напусна Невърленд и порасна неумолимо и безвъзвратно?

        Дали наистина се превърнах в голям човек забравил мечтите и примирил се с нормалните цели? Няма друго обяснение. И седнах да плача насред улицата. Не е правилно да е така – аз се боря! Кога съм се предала? Хората ме подминават – всеки бърза. Накрая се прибрах вкъщи. Не знаех къде другаде да ида. Толкова празна. Толкова безнадеждно тъжна. Не можех да разбера в кой момент се е случило това престъпление – детето да изчезне. Все едно са ме обрали. С каква умисъл Съдбата е написала това в Книгата на живота?

       Тогава, в отчаян опит да намеря път назад, се разрових из детските вещи, пълни с рисунки и стихчета. И интересно как, но за първи път от седмици, засмях се от сърце. Неусетно да си спомням почнах.

От малка искам да яздя кон свободно, нейде из горите и полята.

Исках да карам на татко колата, да се кача на самолет.

Исках да стана писател известен и така да достигам до хората.

Да мога да летя като птица.

Да съм умна като мама.

Също така да уча в университет, да бъда обществено значима и активна личност, да имам чудесен съпруг.

Но преди всичко да бъда различен от всички човек.

      За първи път от седмици не ми се плачеше, не се страхувах, не се чувствах незначителна и безсилна. Това бяха Големите мечти на Малкото дете и ме изпълваха с кураж и вяра, че мога да постигна всичко, че съм силна и щастлива. За първи път от седмици почувствах, че зная къде отивам и защо. Сякаш пак съм онова малко момиченце с Големите мечти,  което вижда безкрайните възможности  на невъзможното.

      Най–голямата, желана и вечно непроменена мечта си остана тази -  никога да не пораствам, защото големите хора постоянно забравят и се губят лесно.