Децата се надпреварваха да вдигат ръка. Учителят им зададе твърде лесен въпрос и всяко искаше да каже първо своята дума.

- Най-важната дума е „хляб”! – изрецетира на един дъх Александър.

- А за мен е „мир” – прекъсна го Наталия.

- Моята най-важна думичка е...

Хорът от отговори заглуши думите на преподавателя и прерасна  в малка буря от звънливи гласчета. Човекът леко се закашля и почука с показалката по бюрото.

Шумът постепенно стихна и малчуганите впериха жадно очи в преподавателя. Въпреки че беше човек на възраст, имаше здраво, набито тяло, а войнишката му стойка издаваше дългите години, прекарани в армията. Няколко дълбоки белега по лицето му говореха, че войната е оставила завинаги върху него своя отпечатък. Учителят погледна смълчания клас и заразказва:

Било 8-ми март 1943 година. Разузнавачите в бели маскировъчни дрехи лежали тихо в снега и чакали немците да се приближат. От време на време осветителни ракети прорязвали  безоблачното зимно небе и групата забивала челà в заледената земя, за да  се слее с пейзажа.

Сергей махнал на момчетата да чакат и заредил „Шпагин"-а. Петимата пръснати покрай него изпълнили заповедта и вперили поглед в наближаващия взвод пияни немци, които дълбоко в своя тил се чувствали сигурни и дори не мислели, че врагът диша под носа им. Дистанцията намалявала чувствително, вече се виждали проблясъците по копчетата на офицера, който вървял отпред и си свиркал някакъв военен марш.

- Огън! – изкрещял командирът и шестте картечни дула плиснали своя смъртоносен огнен дъжд по посока на есесовците. Черните фигурки се запремятали и падали върху снега. Всичко свършило за секунди...

- Началство, всички са мъртви – казал младши-сержантът на Сергей, да се омитаме, преди да са дошли подкрепления. В селото вече са чули стрелбата, ето, кучетата залаяха стръвно.

- Да се махаме, момчета  - лейтенантът махнал с ръка по посока на боровата гора и шестимата потънали в нея...

На другия ден, почти към 3 следобед, строени пред блиндажа на  командващия, докладвали за снощната акция.

Били ликвидирали наказателния взвод есесовци, които всявали ужас в украинските села наоколо и избивали до крак всичко живо, съгласно заповедта на гаулайтера Кох, да не се оставят живи враговете на  Райха.

Сергей пил чай с другарите си и обсъдили предстоящата нова задача. После се качил на хълма да погледа залеза и седнал на едно оголено от снега местенце и извадил вързопче, увито с брезент. Разтворил го и постлал върху брезента няколко пожълтели листчета и наредил около тях овехтели снимки. Замислил се: „Татко загина още в първите дни на войната, получи се известие, че малкият му брат – Алексей, е изчезнал безследно, след като танкът му бил ударен при отстъплението"...
Мама го гледала с големите си топли очи от последната снимка, сякаш му нашепвала: „Пази се, миличък, остана ми само Ти!” Целунал я и погалил грапавата хартия. После извадил армейската си кама, с която бил  ликвидирал не един гад при нощните набези на разузнавачите, подострил  малкото парче химически молив и написал: „Мила Мамо, добре съм. Ето днес даже нямаше бой, спокойно е, врагът е далече.

Не се тревожи за мен, ще си дойда скоро в отпуск, командирът обеща 5 дни другата седмица”...

Някъде далече, в мъничко сибирско градче, една жена гледала през прозореца сипещия се сняг и търсела в  сивия цвят на нощта да зърне лицето на обичния си син. После седнала мълчаливо до печката и заплакала. Чорапите, дето кърпела, се изтърколили в краката ù и спящото до печката коте се събудило и се заиграло с кълбото.

След два дни Сергей загинал в тила на врага. Другарите му го погребали в малка елхова горичка.

Децата мълчаха и слушаха учителя, без да смеят да помръднат.

Алексей остави показалката, извади от джоба си снимката на Серьожа и се усмихна на брат си.

- Деца, кой ще ми каже сега, коя е най-важната дума?

Класът тихо се разшумя, като горичка, през която е преминал пролетният вятър. Едно детенце се престраши и стана:

- Учителю, най-важната дума на Света е... МАМА!...

Кирил Палачоров,  Бургас