Децата се надпреварваха да вдигат ръка. Учителят им зададе твърде лесен въпрос и всяко искаше да каже първо своята дума.
- Най-важната дума е „хляб”! – изрецетира на един дъх Александър.
- А за мен е „мир” – прекъсна го Наталия.
- Моята най-важна думичка е...
Хорът от отговори заглуши думите на преподавателя и прерасна в малка буря от звънливи гласчета. Човекът леко се закашля и почука с показалката по бюрото.
Шумът постепенно стихна и малчуганите впериха жадно очи в преподавателя. Въпреки че беше човек на възраст, имаше здраво, набито тяло, а войнишката му стойка издаваше дългите години, прекарани в армията. Няколко дълбоки белега по лицето му говореха, че войната е оставила завинаги върху него своя отпечатък. Учителят погледна смълчания клас и заразказва:
Било 8-ми март 1943 година. Разузнавачите в бели маскировъчни дрехи лежали тихо в снега и чакали немците да се приближат. От време на време осветителни ракети прорязвали безоблачното зимно небе и групата забивала челà в заледената з ...