НАСЪН ЮНАК, НАЯВЕ СЛАБАК:.СЕДМА НОЩ,ПРОКЛЯТИЕТО НА МАЙКАТА

 През това време малкият брат на Милян, Румян, постоянно мислеше как да проследи брат си и да разбере какво върши нощем. Ясно беше, че ходи някъде, че язди бял козел и кучето Джар ходи с него. Но кой е тоя козел? Момчето обиколи всички стада в селото, но никъде не видя животно, отговарящо на описанието. Нямаше как да научи нещо и от Джар, който , вместо да лае по натрапниците, по цял ден спеше, свит на кравай. Накрая измисли : няма да заспива изобщо през нощта и ще тръгне след брат си на дорестото конче с белите чорапки, за което се грижеше откакто се роди. Само се молеше никой да не разбере. За да не чуе брат му чаткането на копитата на жребчето, го обу с няколко чифта от старите си чорапи.

  Настъпи нощта и белият козел потропа с единия си рог на прозореца на Милян, който веднага излезе и го възседна, а Джар, с наострени уши и вирната опашка, се приготви да ги следва. Но те не видяха как от обора се измъкна една малка сянка, която водеше доресто жребче. Сянката ловко възседна кончето и пое тихо след нашите познайници. Само че напразно Румян се опитваше да чуе за какво си говорят, бяха на разстояние и почти шепнеха, така че се задоволи просто да ги следва. А разговорът ставаше интересен.

-Тази нощ ще те заведа при един богат чифликчия, който живее недалеч от нашето село. Няма да се биеш, нито ще се катериш, както разбрах, но ако можеш да му помогнеш, славата ти ще се носи още по- надалеч. Само че сега нищо повече не мога да ти кажа, когато пристигнем, той ще ти обясни всичко.

   Скоро пристигнаха в чифлика и почукаха на вратата на голямата къща. Отвори им самият стопанин. Заведе ги в стаята,въздъхна дълбоко и започна:

- И аз не зная дали можеш да ми помогнеш, незнайни юначе...Но мъката ми е голяма, направих всичко, което можах, а резултат никакъв. Само ме намразиха още повече и продължиха да враждуват помежду си...

- Но кой ви мрази толкова, господине?- попита момъкът - Вие сте прочут из цялата долина със щедростта и добрината си, помогнали сте на толкова много хора...Грижите се за работниците си и техните семейства...

- Не е лесно да го кажа, моето момче, но нямам избор. Синовете ми, близнаците Славей и Сокол...От малки постоянно враждуват помежду си, бият се до смърт и нищо не може да ги помири. Какво ли не съм опитвал, само аз си знам! Говорил съм им, наказвал съм ги, разделял съм ги...Бях ги затворил в подземията на къщата , но те и там пробиха стената и отново се сбиха! Изпратих единия през девет земи в десета, но той намери обратния път и пак нападна брат си...Виждаш, че вече не съм млад, но на кого ще оставя чифлика, когато те и за миг не могат да се погаждат! С жена ми вече изнемогваме, всеки ден очакваме да научим, че някой от тях е убил брат си...

- Ако можеш да направиш нещо, синко, направи го! - изрече тих и печален женски глас. Това беше съпругата на чифликчията, госпожа Елмира.- Откак са се родили, мира нямаме! Защо и за какво се бият, никой не може да каже. Ходила съм за съвет при мъдреци и гадателки, направих дори каквото ми каза една магьосница, но нищо не помогна. Вместо вече внуци да гледам, аз всеки ден треперя да не се върне конят на някой от тях без ездача си...

- Както виждам- каза Милян, след като чу това, тук никаква сила и смелост не са нужни. Но не знам защо повикахте мене, аз съм млад и неопитен, нуждая се от съвет на всяка крачка и постоянно питам родителите си, когато нещо не ми е ясно или не мога да го направя...Да ви кажа честно, мога да поговоря с момчетата ви, но да ви обещая да ги помиря...не знам, не знам! Къде са те сега?

- Затворил съм ги пак в подземието. Разделени са с железни решетки, но не знам докога желязото ще устои на омразата им...

- Заведете ме при тях, помоли момъкът.- Да не губим време, защото петелът скоро ще пропее...

  През това време Румян, изправен на гърба на жребчето, внимателно проследи разговора. Чудеше се дали батко му ще се справи сам или ще се наложи да му помага.

   Милян внимателно слезе по стълбите в дълбокото подземие, където ни слънчев, ни лунен лъч можеше да проникне. Това, което видя, направо го стъписа. От двете страни имаше стоманени пръти, които преграждаха две килии, разделени от пътека помежду им. За тях се бяха хванали двамина яки мъжаги, които разтърсваха прътите и се мъчеха да ги изтръгнат от бетона.

-Добър вечер- поздрави Милян, но никой не му отговори. Тогава той отиде на пътеката и застана между двамата братя.

   Едва тогава те го видяха и за миг прекратиха борбата си със стоманата.

- Кой си ти?- попита единият- И за какво си дошъл? Нямаш работа тук, махай се! Ако изляза оттук, и ти ще опиташ юмрука ми!

- Защо?- попита момъкът, който ходи насън.

- Защото трябва да го убия, а ти си между нас!- извика другият.

- Защо трябва да го убиеш?

- Защото иначе той ще ме убие, затова!- обади се пак първият.

- Искате ли да ви посвиря?- попита Милян и извади цигулката от калъфа.

- Не!- извикаха и двамата- Ако свириш, не можем да се бием!

- Така ли? И защо?

- Защото трябва да пеем! Но аз пея по- хубаво! Аз съм Славей и никой не пее като мене!

- А аз пък танцувам- извика другият- Ако свириш, няма да мога да се спра, толкова обичам да танцувам...

- И тогава ще забравим да се бием!- казаха в един глас и двамата.

- Но това е добре, тогава защо не искате да свиря?

- Защото винаги се бием, затова! Какво ще стане, ако постоянно пеем и танцуваме? Ще забравя, че той иска да ме убие и той ще го стори!- продължи да вика ядосано  Славей.

- А аз ще танцувам и ще забравя, че той иска да ми стисне гърлото и да ме удуши!- извика Сокол.

- Момчета, в грешка сте- прекъсна ги Милян- Ако единият пее, а другият танцува, никой никого няма да нападне! Искате ли да опитаме?

  И без да ги слуша, момчето засвири най-веселата мелодия. Славей извиси прекрасния с глас, а Сокол заподскача пъргаво, като отвреме на време подвикваше. На лицата им се появиха усмивки,  а ръцете им пуснаха стоманените пръти.

-Да бях родила само единия от вас!- чу се внезапно гласът на майка им.- Тогава нямаше да има с кого да се бие, нито с кого да дели бащиното си имане и моето мляко!

  Двамата притихнаха, а Милян престана да свири.

- Майко- обади се Славей- нали мене искаш да запазиш? Ако Сокол го няма, ще видиш колко добър и грижовен син ще бъда, майко!

- Лъжеш!- извика на свой ред и Сокол- Ако тебе те няма, аз мама и татко на ръце ще ги нося!

- Момчета, момчета, не така!- смъмри ги Милян- Я как хубаво си пеехте и играехте! Ако го няма единият, другият ще пее ли, ще играе ли? Че това не става когато си сам!

- Остави ги, момче!- обади се майката- Да бях родила само един, а не тия проклети близнаци! Сигурно ти си един син, затова си толкова добър, а?

- Не, госпожо, имам малко братче, Румян. Всички много се радвахме, когато се роди, особено аз, а майка ни сияеше и постянно повтаряше колко  е хубаво, че ще има още един син! Когато всички ме нападат и ми се подиграват, той винаги  е на моя страна и се опитва да ме защитава...Но е още малък, затова не го слушат и му се присмиват! Когато порасне, ще стане много силен и добър, помнете ми думата!

  Когато Румян чул това, засия от радост. Разбра колко много го обича брат му и веднага понечи да излезе от скривалището си и да му помогне, но внезапно някой го дръпна за ризата. Това беше магьосникът Казимир, който сложи пръст на устните си и тихо му прошепна:

„Тихо, тихо, брат ти не е в опасност и скоро ще се справи!“

   А в подземието Милян тревожно премисляше всичко.Музиката аха да помогне, но майката на близнаците развали всичко. Майката! Ами ето, това е причината, изведнъж проблесна в ума на момъка. Тя на няколко пъти повтори, че иска да има само един син и затова и двамата се стремяха да се унищожат!

- Госпожо- каза на глас момъкът, който ходеше насън- Вие кога казахте, че искате да имате само един син?

- О, винаги съм го казвала, момче! Още когато акушерката ми съобщи, че ще имам близнаци, се уплаших, че може да умра когато ги раждам...Попитах я не може ли да родя само единия...Те се биеха и в корема ми, блъскаха ме отвътре, мира нямах! После всеки се опитваше да избозае всичкото ми мляко...Едва проходиха и започнаха да се бият с малките си юмручета...

- Майко, извика пак Славей, но защо не избра някой от нас?

- Как да избера, и двамата сте толкова проклети!

- Достатъчно!- извика Милян- Мисля, че разбрах защо е тая вражда. И виновна сте вие, госпожо!

- Аз? Но аз винаги толкова съм се грижила за тях , кърмих ги, храних ги, обличах ги...Изпращах ги на училище, разправях се с учителите им,  когато се оплакваха от тях...

- Не се и съмнявам...Но това е било безполезно, защото клетва тежи над тях. Майчина клетва!

- Каквоо? Ти чуваш ли се какво говориш, аз да си прокълна децата!  Аз, дето все се мъчех и не спях заради тях! Изтормозиха ме и продължават да ми вгорчават живота! Ще се разболея и ще умра заради тях! Ако поне беше само един...

- Спрете! Ето,това е клетвата, която тежи над тях- вие искате да е само един и те се бият, за да оцелеят! Всеки се надява да е той, госпожо, не разбирате ли? Откакто са се родили, вие им натяквате , че са ви в повече и какъв избор имат те, освен да се бият за живота си? Децата вярват на всичко, което им каже майка им!

- Браво, момче!- това беше чифликчията.- Ти разгада загадката! Толкова години се мъча да разбера откъде е тая омраза, а било съвсем просто! Но недей да осъждаш бедната ми жена, тя не е знаела какво прави!

- Аз наистина говорех тия неща, но...не го мислех сериозно, не съм искала да остане единият! Че кого да избера, майка може ли да избере кое от двете си деца да погуби?- започна да се оправдава жена му.

- Да си призная, когато я чувах да ги говори такива, не мислех, че е толкова тежко, а пък за клетва изобщо не ми идваше на ум! Сляп съм бил, не съм виждал как се мъчат, мислех, че се мразят!

  През това време двамата братя стояха безмълвни, а в очите им имаше безкрайна болка. Цял живот всеки от тях си мислеше, че е излишен и майка му не го иска. Затова и двамата се стремяха да се отърват един от друг.

-Но как да обезсилим клетвата?- продума Славей- Може ли мама да ни обича и двамата?

  Майка им изведнъж избухна в сълзи.

- Толкова съм глупава! Аз съм причината за всичко, аз! Та нима не ги обичах и двамата, а постоянно им се карах и ги навиквах! Не можех ли да ги прегърна, вместо да ги наказвам за дреболии? Защо не ги целувах за лека нощ, защо не ги насърчавах да учат, вместо да се срамувам, че са толкова палави? Защо не харесвах момичетата, с които дружаха, а ги пропъдих с подигравките си?

- Момичетата! Ами да, братко! Помниш ли Невяна?- усмихна се изведнъж Сокол- Мислех, че се интересува от мене, но тя харесвала тебе...Ти защо не я потърси?

- Как да я потърся, когато не бях сигурен за живота си? Какво семейство можех да създам? Мама пък не я харесваше изобщо! А Катерина, къде е тя?- намигна му Славей- Как само те гледаше!

- Тука сме!- на вратата бяха застанали две мили момичета и се усмихваха на братята. Милян не можеше да се начуди. Кой беше ги довел, в тая късна доба, по тия пусти пътища? Само на Казимир работа!

   Момичетата слязоха по стълбите, погалиха с ръка стоманените пръти и те изведнъж изчезнаха. Катерина бръкна в джоба си и извади малко зайче от глина.

-Помниш ли го?- попита тя Сокол- Ти го направи за мене, а после не ми се обади...Аз чаках, чаках, но ето, че един бял козел дойде тая нощ и ми каза да дойда, защото си в беда. Каза,че трябва да се оженим и да заживеем в наш дом, да имаме деца и да се обичаме...Никаква клетва не можела да спре любовта, така каза!

  Невяна показа на ръката си гривна, сплетена от шарени конци и се усмихна на Славей.

- Това ти ми го подари, но след това не те видях! Криеше ли се от мене, Славее? Слава Богу, че тая нощ едно куче ми се усмихна и не спря да лае, докато не тръгнах след него! Казах си, че не съм виждала куче, което се смее, а то ме доведе при тебе...Като че ли ми казваше, че трябва да се обичаме и да забравим миналото...- и тя се наведе да погали Джар, който махаше опашка и се опитваше да я близне по ръката.

- Е, момчета- намеси се Милян- май нямате желание да се биете вече?

   Братята не казаха нищо, само усмивките по лицата им говореха повече от хиляди думи. Изведнъж погледнаха към майка си. Тя сякаш изведнъж беше остаряла, като че ли се беше смалила и нямаше сили да стои изправена.

- Мамо!- извикаха и двамата и се втурнаха към нея. Прегърнаха я силно, а нейното лице се окъпа в сълзи.- Мамо, прости ни! Толкова мъка ти причинихме! Никога повече няма да посегнем един на друг! Само се опитай да ни обичаш, мамо, въпреки грешките които допуснахме, откакто сме се родили!

- Вие ми простете, момчета, че неволно с думи съм отровила живота ви с омраза и люта ненавист...Не заслужавам да ви бъда майка. Колкото и да ви обичам, не е достатъчно...Нека тия момичета ви дадат любовта, която заслужавате.

- И какво стана тя- чу се гласът на Казимир- Всички вече се обичат и ако скоро няма сватба, че дори и две, цял живот на козел да си остана! Обаче, ако не тръгнем веднага, петелът Теодор ще пропее докато сме тук и всички ще разберат кой си!

„Хехе, че това няма хич да е лошо, помисли си Румян, който вече почти задрямваше на гърба на жребчето. Батко ми успя и тоя път, само че как ще убедя хората?“

  И той сладко заспа, но кончето си знаеше пътя и внимателно го заведе у дома. Малко преди това се беше прибрал и Милян. Този път успя да легне в леглото си навреме и там се и събуди.

-Ама този юнак бил и много умен, бе!-чу изведнъж гласа на майка си- Успял да помири синовете на чифликчията, че и годеници им довел!

 Милян се надигна от леглото и застана пред огледалото.И не повярва на очите си! На двете си бузи имаше по едни устни от червило, там, където го бяха целунали годениците на близнаците на изпроводяк!