Ела при мен, до мен... Хвани ме за ръката и нека да избягаме. Да бъдем само двамата, далеч от всичките неща, които ни делят. От всичките ограничения, които ни налагат хората, обичани и мразени, от всичките проблеми и неволи, от ежедневието, работата, от всичко нека да избягаме...

Какво ще кажеш за Париж? Там любовта цъфти и не умира, там е толкова безкрайно романтично, че дори да не обичаш, ще обикнеш. Ще тичаме, прегърнати, по улиците и ще си купуваме бонбони и сладкиши. Ще се разхождаме със лодка по реката, ще гоним слънчеви лъчи. Когато завали ще се усамотим във някое крайъгълно кафе със сгушени маси за двама, за да пием горещо какао. А после ще се връщаме в хотела... Или ще си наемем някоя от онези малки китни селски къщи с веранда, цялата в цветя. И на стените ще висят картини на Пикасо или Салвадор Дали, навсякъде ще има наши снимки... Понякога ще се разхождаме, ще се къпем голи в някое езеро с водни лилии. Ще се гмуркаме, аз ще се крия от теб, а ти ще ме намираш отново и отново. Ще ме преоткриваш в цветовете, във водата, в тревата, под дърветата, под слънцето... Ще ме преоткриваш всяка нощ, а после и на сутринта. Ще се обичаме. Без ограничения. Сами. Далече някъде...

Флоренция? Виена? Прага? Рим? Където кажеш и където пожелаеш, само да сме двамата далече. А може би е по-добре да заминем отвъд океана, някъде, където никой няма да ни познава, да говори нашия език или да познава нравите ни, някъде, където дори не са чували за България. Толкова далече, че да няма радио и телевизия, нито вестници, телефони, компютри...

Какво ще кажеш за Аляска? Там е студено и различно, там е толкова далечно и пусто, че дори да си омръзнем някой ден, ще се обикнем отново заради красотата и самотата, които ни заобикалят. Сняг и ледове, от които ще си направим наше иглу. Ще лежим вътре върху кожи от бели мечки, ще пием червено вино и ще се топлим с телата си. Ти ще ми разказваш приказки, а аз ще ти пея песни. После ще облечем всичките си дрехи една върху друга, ще се увием в шалове и ще излезем да играем в снега. Ще си направим снежни човеци, ще се замеряме със снежни топки. Или ще ловим риба на някоя дупка в леда. Ще обикаляме със шейна, в която са впрегнати кучета, и ще откриваме нови места. Когато се наситим на усамотението, ще си направим бебета. Ще станем сериозни. Аз ще продължавам да пиша, дори може би ще преподавам на децата ни, а ти ще измислиш нови машини, съоръжения, сгради, пътища... И любовта ни ще е вечна. Далеч от грижите, познатото и сивото. Ще се обичаме. Без ограничения. Далече някъде...

Какво ще кажеш за моята спалня? Ще ме придърпаш към себе си, близо, и ще ме притиснеш силно. Ще ме целунеш. Страстно и погубващо. И ще избягаме... Защото телата ни, които се докосват, са билети за едно необикновено пътешествие. В телата ни са скрити истини. Ще откриваш във очите ми все още неизказани сентенции. Устните ми ще разказват неписани книги, а ръцете ми ще чертаят фигури, които никой все още не познава. И ще пътуваме до градове, за които никой не е чувал. Ще ме изпълваш цялата със любовта, смеха и нежността си, ще ме изпълваш със себе си, а аз ще те поглъщам целия, за да ти даря най-сладкия, най-желания и най-нежния подарък. Ще се увиваме и вплитаме един о друг като лиани, ще се притискаме и сливаме и ще боли, но ще е повече от хубаво, прекрасно, невероятно. И необяснимо. Ще тръпнем, ще се мятаме, ще викаме... Душите ни ще се отварят една за друга, ще се търсят миг или повече и, когато се намерят... дъжд, градушка, мълнии и ураган от чувства и емоции. Нирвана. А после ще утихнем сгушени. 

Какво ще кажеш? Ще дойдеш ли със мен, за да избягаме?