25 апр. 2012 г., 12:06
2 мин за четене
1
Напоследък не водя разговори, които изискват по-дълбинен емоционален израз. Затова избягвам всички разговори. В момента ми се иска да пристъпя тази установеност. Да споделя с някого нещо лично. Сега разбирам, че всъщност друго едва ли се губи, освен възможност, а тя не принадлежи. Нея просто я има. Като ничия. Идва и си отива. И така, всъщност не се губи съвсем нищо. Глупаво е да отхвърляш. Xора, възможности. Преди наистина да вложиш смисъл в това. Още по-глупаво е да го правиш от страх и безсилие.
2
Избродих заобиколните пътища, тези, по които предпочитам да вървя, а все ме отдалечават от целта. Сега обещавам да не ги прехождам повече. Обещавам да поема по други. Онези нали са отъпкани...
Знаеш ли? Откакто се помня, нося със себе си зидове. Докато вървя. С вървенето те стават стени. Не остават само стените. После идват целите сгради страхове, очаквания, негативизъм, от онзи натрапчивия, и загуба на вяра в себе си. Говоря за цели градежи, все такива неща. Списъкът е дълъг...
Така аз ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация