1

Напоследък не водя разговори, които изискват по-дълбинен емоционален израз. Затова избягвам всички разговори. В момента ми се иска да пристъпя тази установеност. Да споделя с някого нещо лично. Сега разбирам, че всъщност друго едва ли се губи, освен възможност, а тя не принадлежи. Нея просто я има. Като ничия. Идва и си отива. И така, всъщност не се губи съвсем нищо. Глупаво е да отхвърляш. Xора, възможности. Преди наистина да вложиш смисъл в това. Още по-глупаво е да го правиш от страх и безсилие.

2

Избродих заобиколните пътища, тези, по които предпочитам да вървя, а все ме отдалечават от целта. Сега обещавам да не ги прехождам повече. Обещавам да поема по други. Онези нали са отъпкани...

Знаеш ли? Откакто се помня, нося със себе си зидове. Докато вървя. С вървенето те стават стени. Не остават само стените. После идват целите сгради страхове, очаквания, негативизъм, от онзи натрапчивия, и загуба на вяра в себе си. Говоря за цели градежи, все такива неща. Списъкът е дълъг...

Така аз всъщност тъпча на едно място, докато вървя по пътя си. В отношенията си с хората и себе си. Тях отблъсквам - преди те самите да са ме отблъснали - и не поемам рискове спрямо тях, защото не вярвам, че мога да преживея рискови социални  ситуации. А моят ум... той вече почти агонизира. Заедно с обувките ми, когато не са на отреденото им място вкъщи, а на краката ми, или когато през нощта отчаяно се опитват да се сраснат с дървения под само и само да не ги обуя отново никога повече. Те не искат да ме носят. Все не им давам да дишат, да почиват. От страх да не ги настигне миналото и така - да настигне и мен, все ги карам да бързат. От страх да не встъпя неподготвена в бъдещето. Да надлъжа собствените си копнения - за спокойствие и плавна, хармонична устременост към жадуваното Carpe diem. 

Но обувките не могат да настигнат мислите, не могат да ги отгатнат, да ги обуздаят. Обувките са тук в/като едно "сега", което става "някога". И толкова. А моят ум... да! Той може да бъде всякога. И навсякъде - може да се скрие дълбоко в спомена за първата целувка, мислено да помирише първата ми и единствена подарена роза, да отлети на крилете на мечтата пет години напред, за да се окаже в съзерцание на един образ, моментно нарицателен за щастие. Може и да остане в настоящето. Но не иска.

3

Обувките... Те какво искат? Дали да останат неми, да не ги завличам в безформеността на мислите си, дали просто да бъдат... обувки?

Ето ме. Тук. И сега. При все че всяко движение и без това е трудно и болезнено, аз хабя всичките си сили в опити да стъпя стабилно с тях, вместо да отместя крак бързо и волево, доколкото силите биха ми позволили, и да направим заедно нова крачка, после още една... Аз и те. Оставяйки постройките далеч зад себе си.

Но... забравила съм. Движението. Истината на промяната. Тя наистина отвежда някъде. Но трябва да настъпи.

Някога.

Да се променя.

Не желание. Нужда!