Глава XXIII

Тамара беше станала още преди да разсъмне. Слабото ѝ тяло безропотно понасяше огъването в редуващите се пози на Йога. В полутъмната стая имаше запалени в кръг няколко чаени свещи. Звучеше много тиха музика, успокояваща тибетска мантра. Тази сутрин щеше да отдели цели два часа за упражненията си. Обикновено се вместваше в един. Децата ѝ се прибраха много късно едва преди няколко часа. Най-вероятно щяха да спят чак до обяд. Бяха говорили с Федя да отидат в балетната ѝ школа днес, за да го запознае с някои от най-многообешаващите надежди. Но едва ли би успял да я придружи само след няколко часа сън.  Тамара се отпусна на гумираната подложка и зае следващата поза. Притвори очи и започна с упражнения за контролирано дишане. Изобщо ѝ беше трудно да се концентрира обаче. Мислите ѝ кръжаха отново към него. Красивият млад мъж, чиито поглед палеше срастта на жените като кибрит."Какво не беше наред? Защо се страхуваше да бъде обвързан? Страх ли беше това, или обидата беше преминала и по-далеч?" В очите ѝ бликнаха неконтролирани сълзи. Трябваше да намери начин да говори с него.

Краткият душ я ободри. Обожаваше  сутрешните тъмни часове. Беше приучила тялото си на желязна дисциплина и моментите на релакс след горещата вода бяха едно от малкото ѝ удоволствия.

Лидия я очакваше с чаша от любимия ѝ жасминов чай. Беше започнало да просветва навън.

- Добро утро Лидия. Благодаря за чая. Хладно ли е още отвън? Искаше ми се да седна на верандата.

- Добро утро Тамара, боя се че е доста хладно все още, но може би в зимната градина ще ви е добре. 

Тамара се усмихна непривично приветливо, взе чашата от ръцете на Лидия и се обърна, за да излезе към зимната градина. Направи само няколко крачки. 

- Лидия вземи кафето си и ела с мен навън да седнем. Не се тревожи за закуската. Ще спят поне още няколко часа. Дойдоха си призори.

- Да, наистина. Спя леко напоследък, чух ги като пристигнаха. Секунда само да изключа котлона и ще дойда да ви правя компания. Вие седнете, идвам. 

Тамара се отпусна на креслото и намести леко меката възглавница. Загърна се с тънкото вълнено одеало, което стоеше сгънато на облегалката. Ароматният чай вдигаше лека пара. Винаги използваше двойна доза чай, чашата ѝ също беше по-голяма от стандартните. Не усещаше никаква болка. Упоритите Йога тренировки  даваха резултат. Чувстваше се добре, изпъна назад главата и врата си. Лидия се приближи с тихи стъпки зад нея. Заобиколи  Тамара и седна от отсрещната ѝ страна на едно двойно кресло. Въпреки забраната полусънен Оливер скочи върху възглавницата и се сгуши на топка до нея. Тамара само се усмихна. 

- Как мислиш Лидия? Как ти се стори Федя?

- Много красив млад мъж е станал Тамара, но пак виждам същите тъжни очи на моменти. - Лидия сведе поглед преди да продължи. Тамара я слушаше безмълвна, но затвори очите си. - Мисля, че все още не е надраснал болката от детството си. 

От гърдите на Тамара се отрони тежка, глуха въздишка. Но тя не помръдна. Продължаваше да стои  все така притиснала очи и ръце вплетени около чашата с чай.

- Чувства се като гост в това, което трябва да бъде негов дом. 

Тамара понасяше ударите безропотно. Искаше да чуе всичко. Цялата горчива истина. Лидия беше с нея близо двадесет и три години. Познаваше Федя от мъничък. Обичаше го като родна майка. Самата тя нямаше деца. Мая, Рая и Феодор бяха всичко за нея. Още не можеше да превъзмогне развода на Тамара и Огнян. Най-хубавите ѝ спомени бяха от летните им почивки на морето. Събираха се и трите деца. Лидия се грижеше за тях по цял ден без да ѝ тежи. Приличаха на щастливо семейство...

- Той се опитва да открие себе си, през всичките тези години. Просто има нужда от повече топлина. 

Тамара вече я гледаше с навлажнени очи. Сълзи се стичаха  и от дребните очи на Лидия. 

- Знаеш ли, този въпрос не ме оставя на мира. Да, постигнах кариера, за известно време бях дори най-добрата... Но, дори не се опитах! Не опитах да бъда и майка. Разбираш ли Лидия? Нито с Федя, нито с момичетата. И знаеш ли защо? Аз вярвах, че разполагам с цялото време на света, че кариерата ми е безсмъртна, че аз самата вечно ще танцувам. Не се подчиних на природните закони, и сега те си взимат всичко обратно. - Тамара се загледа в болезнено слабите си китки и отново въздъхна. 

Лидия мълчеше не искаше да бъде съдник на никого. Тя също не бе имала шанс да изпита щастието на майчинството. Една неразумна младост завинаги я раздели от мечтата на всяка жена.

- Знаеш ли, Лидия? Той опита. И двамата опитаха. И Сергей и Огнян. Те нямат вина. Всичко е заради това проклятие - балета.

- Добро утро.

И двете извърнаха глава към дневната откъдето се беше приближил Федя. Оливер отскочи като пружина, в сутрешния си унес и той бе пропуснал да чуе стъпките на младия мъж. Стрелна се в краката му и след две бързи обиколки препречи пътя му като радостно махаше с опашка. Определено се вълнуваше повече от представителите на мъжкия пол, обожаваше и Федя и Огнян. 

- Добро утро Федя, защо не спиш? Прибрахте се само преди три часа. - Тамара го гледаше с милите очи на загрижена майка.

- Ще наваксам следобяда. Исках просто да те придружа до школата тази сутрин.

- Гладен ли си Федя, ела седни тук. Ще ти донеса чай. Първите палачинки са готови. Ще ти донеса и от тях. 

- Благодаря Лидия да, много добре ще ми дойдат. Сънят се наваксва с добра закуска. - Федя изглеждаше толкова свеж и отпочинал, по нищо не проличаваха среднощните забавления.

- И как беше това момиче Мелиса? Добре ли се представи? - Тамара беше изострила очи в опит да усети нагласите на сина си. 

- Да, много добре пее всъщност. Изнесе страхотно шоу. Смени над пет тоалета. Публиката просто пощуря, начело с Мая и Рая. Добре, че с нас беше и Зарко, иначе незнам как щях да ги отбранявам. - Федя беше в чудесно настроение.

- А себе си успя ли да опазиш? - Гласът на Тамара трябваше да прозвучи шеговито, но всъщност и двамата се сконфузиха. 

Усмихнатата Лидия остави подноса на масичката и се зае да налее чай.

- Заповядай, със сладко от смокини или сладко от ягоди?

- Страхотно Лидия, ще пробвам по една и от двата вида. 

Тамара отпи няколко глътки от своя чай и остави Федя да закусва без да му задава въпроси. 

- Уникални са Лидия, мога да изям купища.

- Ах Федя, искаш ли да донеса още?

- Напълно достатъчно ми са две благодаря, не искам да ми стане тежко,нали ще танцуваме тази сутрин мамо?

Тамара усети как пръстите ѝ изтръпват и почти изпуска чашата. Успя да се овладее и я остави върху масата. 

- Да Федя, ще ни очакват, най-вече теб!

Господ чуваше молбите ѝ. Тамара сияеше точно както пробиващите лъчи на сутрешното слънце. Тя се доближи и погали косата му, а той не се отдръпна...

"Само се моля сърцето ми да може да понесе и това".

Малко преди 09:00 ч. двамата пристигнаха в "Tamarys". Въздухът ухаеше на чистота, хигиената беше безупречна. Тамара проследи с остър поглед всеки детайл във фоайето, кимна за поздрав на няколко родители, които тъкмо излизаха. Момичето зад рецепцията се изправи и се загледа във Феодор почти без да мигне. 

- Добро утро Таня. Готова ли е залата? Пристигнаха ли всички?

- Добро утро госпожо. Да всичко е готово. Малката зала също. Момичетата ви очакват.

- Чудесно, благодаря. Всъщност да. Таня моля те кажи на Анастасия, че ще започнем първо с малките. Девойките нека разгряват. Федя ела насам, ще те заведа в съблекалните.

Тамара изглеждаше приказно. Косата ѝ бе прибрана на тила в гладък кок, закрепен с няколко красиви фиби. Беше избрала балетно трико с цвят шампанско, невероятно нежно и с едва забележим сатениран блясък. Носеше обеци от перли в същият цвят. Долната част на трикото беше разкошна и много богата, наподобяваше най-фин птичи пух. Краката ѝ бяха стегнати и изящно оформени. Стъпваше грациозно като лебед. 

Феодор застина при вида ѝ. Тя му се усмихна и повдигна леко ръката си. Той я пое и двамата се насочиха към малката зала. Анастасия беше с гръб. Когато вратата се отвори малките момиченца пред нея радостно заподскачаха. Групата беше от около десет деца не повече от пет годишни. 

- Добро утро Анастасия. - гласът на Тамара беше необичайно строг.

Анастасия се усмихна леко. 

- Добро утро Тамара, здравейте Феодор, много ми е приятно най-сетне да се запозная с вас. - тя се доближи и се поклони грациозно пред него. 

Феодор се усмихна малко свенливо. 

- Феодор Николаев, приятно ми е госпожице. 

От другата страна на залата се чу звънък смях. Изведнъж всичките момиченца едновременно се втурнаха към двамата и се вкупчиха плътно около тях като едно малко бяло облаче пред озадачения поглед на Тамара. Пискаха радостно и вдигаха ръчички да ги достигнат. 

- Момичета, по местата моля ви. Започваме! - Анастасия имаше нежен, почти мелодичен глас. Малките балеринки се разпръснаха и за секунди вече бяха заели всяка своята поза. 

Феодор гледаше като омагьосан. Не му беше за пръв път да посещава детска група, но днес като че ли цялата красота и невинност на света се бяха събрали на едно място. 

Анастасия стоеше с гръб и даваше  последни наставления само с ръцете си. Фигурата ѝ се отличаваше рязко на снежно белия фон на залата. Носеше фино черно трико с 3/4 ръкави и къдрава къса поличка над черен балетен клин. Цвичките ѝ бяха в телесен цвят. Косата ѝ беше сплетена в лъскава плитка, дълга до кръста, черна като катран. Тялото ѝ стоеше изпънато като струна. Феодор се опита да се овладее, това неустоимо привличане му беше непознато, неосъзнато го плашеше. А всъщност цялото му внимание вече бе другаде, тихите гласчета изведнъж замлъкнаха. Анастасия повдигна дясната си ръка с жест към възрастна пълна жена, седяща на малък подиум в ъгъла на залата. Миг по-късно над тях зазвуча нежна мелодия и  по невидим сигнал малките балеринки се раздвижиха. Тамара беше извърнала глава, точно в обратната посока. Лицето на Феодор сега беше бледо като платно. Неописуема тревога скова сърцето  ѝ. "Какво се случваше? Само преди секунда физиономията на сина ѝ просто сияеше, усмивката му блестеше, сега пред нея челото му се беше свило, а в очите се четеше крайно отчаяние". Тя се опита да проследи погледа му. Замръзна на мястото си. Инстинктите ѝ не я бяха подлъгали - като на забавен кадър видя ръката на Анастасия и проблясващият диамант на безименния ѝ пръст...

Анастасия танцуваше без да отдава внимание на нищо друго освен на хореографията и грациозните стъпки на децата под звуците на красивата мелодия. Тамара се приближи към Феодор и с ужас установи, че той е изпаднал в ступор, изумрудените му очи гледаха празно някъде напред, вече без да се фокусират, без да отчитат никакво движение. Тя се доближи, в уплаха си го хвана с две ръце за раменете и го разтърси. Той я погледна стреснато и се усмихна, но това бе най-жестоката болка, която можеше да я прониже. Прегърна го през врата. 

- Федя, защо? - от очите ѝ рукнаха сълзи. 

Анастасия се сепна, изящният ѝ пирует се изкриви и тя залитна. Не разбра кога, но музиката беше спряла, децата гледаха уплашено, а Тамара с две ръце държеше лицето на Феодор, който стоеше някак си странно отпуснат. 

- Господи, какво стана?

- Моля те Анастасия, помогни ми, прилоша му! Да го заведем до мивките. Моля те хвани го от другата страна. 

Федя стъпваше стабилно, но главата му бе клюмнала. Сложиха го да седне на пейка в съблекалнята. Анастасия го придържаше здраво, боеше се, че ако отпусне малко и той щеше да се строполи. Тамара намокряше със студена вода бяла хавлиена кърпа, а самата тя беше почти толкова бледа. Изтиска я над мивката, доближи се и я опря нежно към челото му. От хладния допир той се раздвижи и повдигна очи. Тя увѝ кърпата около главата му и погледна изпадналата в шок Анастасия. Момичето беше седнало до него с едната си ръка, обвита около раменете му, с другата беше хванала по-близката му ръка и го стискаше силно. Федя се раздвижи, погледна майка си. 

- Добре съм, мамо! Не се тревожи! Малко ме заболя стомаха, вероятно от смокините в сладкото, но беше толкова вкусно. 

Тамара го гледаше с насълзени очи. 

- Момчето ми, толкова ни изплаши. Тя отпусна кърпата и я намести на тила му. Цветът на лицето му беше започнал да се възвръща. 

Федя се опита да се усмихне. Обърна глава надясно, върху коляното му, вплела пръсти в неговите, здраво го стискаше ръката на Анастасия. Кожата ѝ беше много бяла и гладка, същинско кадифе. Погледът му галеше тази нежна, крехка китка.  Усети как размърдва своите пръсти и обвива още по-плътно нейните. Тогава го усети. Пръстенът, гладък и объл, топъл като кожата ѝ. Обърна ръката ѝ, така че тя да стои над неговата и погледна отново красивия диамант. Изведнъж ръката ѝ се измъкна от неговата и се скри встрани от тялото ѝ. Ухаеше божествено, усещаше аромата ѝ толкова близо. Бузите им бяха почти долепени. Тя се отдръпна и сведе очи смутено. Федя усети как пръстите на ръцете му изтръпват, а сърцето му започва да бие учестено. Плитката ѝ се спускаше успоредно до ръката му и достигаше почти до треперещата му длан. Търсеше очите ѝ. Тя го погледна със същия изумруден поглед, който го гледаше всяка сутрин от огледалото.

Тамара не помръдваше. Безумния страх беше преминал в безгранично щастие. Гледаше ги с такова умиление, искаше ѝ се да ги прегърне точно сега, двамата един до друг. 

Соня седеше до вратата, заобиколена от всички страни с притихналите дечица. 

- Всичко е наред миличките ми. Соня заведи ги обратно в залата. Идваме след минутка. - Тамара беше взела нещата в свои ръце. 

- Федя, искаш ли вода? Анастасия ще му донесеш ли? И помоли Таня да ти даде витамините ми.

Анастасия тъкмо се осъзнаваше, че все още прегръща Федя. Отдръпна се лекичко и се изправи. Той я проследи с поглед. После наведе глава ниско и потъна в мислите си. Тамара дишаше нервно, в главата ѝ се разхвърчаха познатите до болка тревоги. "Защо точно тя, защо забеляза точно нея?". От два месеца Анастасия беше сгодена за млад баскетболист. Не го познаваше, но беше чувала, че е много успешен и отскоро бе част от Националния отбор. Момичето работеше при нея от три години. Тамара беше изключително доволна от нея и от ентусиазма, с който обграждаше децата, но никога не си беше позволявала да я похвали за работата ѝ. Анастасия имаше страхотни качества като балерина, невероятна грация, финес, чувство към музиката, горяща емоция, издръжливост, излъчване, магнетизъм. Липсваше ѝ само едно - не успяваше да овладее стреса.  Проваляше се. Сценичната треска сковаваше безспорния ѝ талант. Когато никой не я гледаше Анастасия се раздаваше в танца, разплаквала бе дори и Тамара. Но на сцената..., беше просто безпомощна. 

Красивите ѝ очи се спряха в неговите, отново. Тя му подаде чашата с вода. В другата носеше малко флаконче с витамини. 

- Изпий водата. Ще вземеш и малко витамини. Ела, да излезем на въздух. - Тамара му подаде ръка, но той се изправи сам. 

- Анастасия върви при момичетата. Репетирайте! Няма да се бавим. 

Двамата излязоха навън в красиво озеленена градина, встрани от сградата. Малкото фонтанче от светъл камък вече беше пуснато и се чуваше приятното ромолене на водата. Седнаха на една пейка, точно срещу него. 

- Федя, можеш да ми кажеш! Заради Анастасия беше нали? Кажи ми моля те! Заради пръстена ѝ?

Той я гледаше с тъжни очи. Отмести глава и зарея поглед в преливащите се струйки пред тях. 

- Сгодена ли е?

- Да, от два месеца!- Тамара не виждаше смисъл да го успокоява или да му дава празни надежди. Анастасия беше влюбена, дори това пречеше на работата ѝ. Закъсняваше сутрин, често беше недоспала и едва прикриваше умората си. Годеникът ѝ си падаше по нощният живот, въвличаше и нея въпреки, че беше професионален спортист. 

Веднъж дори тя не дойде на работа. Изобщо не предупреди. Но Тамара ѝ даде първо и последно предупреждение. Оттогава беше стриктна, не закъсняваше, отдаваше се на работата си без да се щади, изглеждаше лъчезарна и щастлива. Но до този момент Тамара не беше се интересувала особено много от личния ѝ живот, стига той да не пречеше на работата ѝ. 

Погали Феодор по гърба. Поне имаше ясен сигнал. Синът ѝ можеше да се влюби, имаше надежда, имаше и вкус, който без съмнение ѝ допадаше. Само че бе пропуснала да забележи тъмната сянка, която се настани в очите му. Оттук нататък той нямаше да има мира, нямаше да може да изтръгне от мислите си това великолепно създание...

Видимо развеселена и успокоена Тамара го потупа по рамото.

- Хайде, ще влизаме ли вече? Малките тръпнат от желание да ти потанцуват. А да не говорим за девойките. Хайде!

Залата беше доста по-светла отколкото му се видя преди час. Лъчите на сутрешното слънце щедро навлизаха през високо разположените прозорци. Снежно белите роклички бяха дори още по-бели. Отново се разнесе познатата мелодия и малките крачета запристъпваха в такт. Красиво! Черна жар-птица извиваше снага сред рояк бели снежинки. Не беше виждал по-красиво нещо. Тамара беше раздвоена, леко раздразнена на себе си. Професионалната ѝ закалка не позволяваше да пренебрегва качеството на танца, следеше всяка стъпка, все едно разполагаше с безброй очи едновременно. Всички знаеха, че нищо не може да ѝ убегне. Но днес тя се разпиляваше. Погледът на синът ѝ жадно поглъщаше всяко едно движение..., не всяко, а само нейните движения. Виждаше само нея! Той дори не се прикриваше, дори не изпитваше нужда да го прави. "Господи, той е увлечен". Тамара  осъзнаваше всичко, мъчеше се да пропъди тази мрачна прогноза, която упорито се удряше в тила ѝ.  - "несподелена любов". "Как ли щеше да завърши всичко това? Добре, че утре излиташе..." Прииска ѝ се на мига да се зашлеви, подразнена от тази си мисъл. Бягството не беше решение..., никога! Пътят просто свършваше. 

Момиченцата се завъртяха в полукръг и като вълна всяко едно плавно се спусна в шпагат. По средата им, по-висока и изящна отвсякога Анастасия триумфираше като красив черен лебед. Поклони се ниско и отметна назад плитката си. Гърдите ѝ се вдигаха високо от дълбоките вдишвания, кожата сияеше, а очите ѝ търсеха одобрението му. В един върховно кратък миг съществуваха само те двамата. 

Феодор се изправи и с две ръце силно започна да ръкопляска. Малките момиченца подскочиха и се втурнаха към него. Заобиколиха го и започнаха да подскачат и протягат ръчички. Той се наведе и започна да ги повдига една по една за целувка. Анастасия стоеше като закована на мястото си. Дори не разбра как Тамара се беше доближила до гърба ѝ. Усети само ръцете ѝ върху раменете си. 

- Браво Анастасия! Добра работа! - това бяха първите хвалебствени думи за три години изнурителен труд. Стори ѝ се, че сънува, че принцът е сън, че думите са сън. 

- А сега и за теб Анастасия. Поздравления! - Феодор се доближи и я целуна по бузата. Да тя спря да диша. Искаше да върже времето, да го задържи там в тази точка. Бляновете им се разнесоха като пречупващи се лъчи, но вече носеха и топлина, истинска, реална, физическа топлина...

Феодор почти не забелязваше красивите балерини, които танцуваха пред тях. Виждаше само танцуващите им силуети. Девойките от школата на Тамара бяха едни от най-добрите, надеждите и амбициите ѝ за тях бяха огромни. Момичетата също знаеха залога. Танцуваха като за последно, като че живота им зависеше от неговата оценка. 

Мизата беше висока. Ако решеше, той можеше да посочи, да избере някоя и да проправи пътя ѝ до световните сцени. Феодор можеше да изгради кариерата на някой талант, който би могъл да залезе безславно, без дори да е изгрял. Такива бяха и очакванията на Тамара. Въпреки, че никога не би  си признала, тя дори имаше свои фаворитки. Една покана, един съвместен спектакъл, дори на не толкова популярна сцена, с имиджа си Феодор можеше да изстреля някоя от надеждите ѝ до небесата на балетното изкуство. Но мечтите ѝ се разбиваха една по една. Та той дори не ги забелязваше. Беше изцяло погълнат от музиката и танца, истински професионалист, и въпреки това, той просто не присъстваше там. 

Когато пристъпиха в голямата зала и се изправиха пред очакващите погледи на групата, която тя самата селектира измежду тези на възраст над 13 години,  всички девойки просто го изпиваха с поглед. Той беше жива легенда, красив, титулован и неземно талантлив. 

Феодор и Тамара изиграха сърцераздирателна сцена от "Спартак". И двамата бяха вглъбени в изкуството на живота им, сякаш нищо останало на този свят не съществуваше...! 

Момичетата имаха нужда от няколко минути, за да се окопитят след този главозамайващ  спектакъл, следваше техният танц. Когато Феодор отвори очи,  и се поклони редом до майка си, целуна ръката ѝ, но и тя самата вече знаеше, той търсеше Анастасия, видя я най-отзад почти до вратата, с разплакани от възхищение очи. Само това искаше. Сега вече беше щастлив, а талантите на Тамара, те просто изгубиха своя шанс...