И не знам кое е по-страшно: сянката на бесилото,
когато си под него или примката, която затяга до пръсване...
Горите по хълмовете пожълтяха. Като с пъпна връв, крушите призързваха коренища към пустеещата земя, опасваща Златното дере. През Юртлука минаха Матейко и Методи, синовете на Йордана. Докато се прегръщаха в майчината утроба, бяха силни като дървета, вплели клони при буря, като птици, които вдигат заедно съборени гнезда, но на белия свят си оставаха човеци, та пътищата си поделиха братски .
Една песен ги приспиваше и един хляб ги спояваше, но тръгнаха да разберат щастието. Вървяха през ормана, смееха се, близнаците. И току захапваха по някоя круша. Сокът ù правеше бразди по едва наболите им бради. И в шепа събираха крушови семенца, като бащини заръки и майчини сълзи. Та се надпреварваха кой по-далече ще ги хвърли. Че младостта е надпревара и съревнование с живота. А те, семената, се зариваха в пръстта, да чакат утре...
Матейко имаше жилави, трудолюбиви ръце. Дето и да отидеше, вс ...