И не знам кое е по-страшно: сянката на бесилото,
когато си под него или примката, която затяга до пръсване...
Горите по хълмовете пожълтяха. Като с пъпна връв, крушите призързваха коренища към пустеещата земя, опасваща Златното дере. През Юртлука минаха Матейко и Методи, синовете на Йордана. Докато се прегръщаха в майчината утроба, бяха силни като дървета, вплели клони при буря, като птици, които вдигат заедно съборени гнезда, но на белия свят си оставаха човеци, та пътищата си поделиха братски .
Една песен ги приспиваше и един хляб ги спояваше, но тръгнаха да разберат щастието. Вървяха през ормана, смееха се, близнаците. И току захапваха по някоя круша. Сокът ù правеше бразди по едва наболите им бради. И в шепа събираха крушови семенца, като бащини заръки и майчини сълзи. Та се надпреварваха кой по-далече ще ги хвърли. Че младостта е надпревара и съревнование с живота. А те, семената, се зариваха в пръстта, да чакат утре...
Матейко имаше жилави, трудолюбиви ръце. Дето и да отидеше, все щеше да изкара за парче хляб. В случайности и чудеса не вярваше, само на това, което човек може да изгради, трудейки се. И трудът по съграждането на дом, на челяд, си беше достатъчно оправдание за изживян живот.
А Методи, скиталец по дух, вярваше, че току земята ще се разрие и ще се насипят в краката му златни монети, та ще забогатее, ще го залюби самодива, а крайчетата на бялата и риза ще мамят свободата. И тази свобода ще му стигне, за да бъде щастлив.
А пътят през ормана се делеше на две. От дясно немееше безводно, изсушено полето, а от ляво реката кърмеше тревите и коренищата на дърветата. Методи хвърли семе в ляво, А Матейко - в дясно. А дали щеше да познаят живота, зависеше от тях. Скараха се братята кое семе е тупнало по-далече. Срязаха коренищата си... Подадоха си ръце, навъсено и тръгнаха подир хвърленото... Обходиха земята, сякаш за разораване. В ляво и в дясно на ормана се образуваха две махали.
Методи се смеси с уседналия цигански табор по брега на реката. Непокорни, фустите на чернооката Мара му се сториха самодивски, та се улови за крайчеца им. И остана с циганите. Общите веселби, протяжните песни разизграваха сърцето му.
Надойдоха и родовете на Ковачата, Върбановите, Диканите, та уседнаха. Около едноетажните, кирпичени къщи дигнаха черква и пазарище, а Матейко си купи рало, за да пречупи твърдостта на земята. А тя не отстъпваше, мръщеше чело, сякаш сърдита жена. После струпа камъни и зазида къща, че къщите първом са на Бога, после на човека, щом им даде душа. И огнището се оживи, щом стопанинът доведе Велика, дъщерята на първенеца от родното му село. Заживяха сговорно, народиха им се деца, които огласяха нивите с весела глъчка. И отръки им идваше работата. Само Панчо се извъди мечтател като чичо си. От глина ваеше антропоморфни фигури, със скръстени на ръцете гърди, сякаш Германчета, които оплакват за дъжд и погребват ритуално Все нещо сам си говореше на непознат език. Шушукаше на дърветата, знаеше какво мислят животните, сякаш дяволите стояха на раменете му. А Матейко се разгневяваше и с пердах водеше Панчо в черквата, та светената вода и песнопенията на полуслепия поп Койчо, да изличат ереста от момчешката глава. Но нито боят, нито религиозните поучения прочистиха мислите му.
-Чума иде, тате! - подвикна Панчо, тичайки към нивите.
Но домашните му посрещнаха бръщолевенията му с насмешка, а сърдитият Матейко разклати заканително вилата. Прекръстиха се съседите по земя. Мълвата за болестта обходи цялата махала. Че и в песните на циганите се появи тревога от смъртта, а тя била безшумна като котешка лапа. Взеха на подбив чудното момче, та Чано, циганинът шегобиец, реши да разсее слуховете за чумата. Та и така щеше да отмъсти на Мара, дето предпочете светлоокия Методи. Мъжът излови няколко черни котарака. Завърза ги в чувал и пробяга разстоянието до другата махала. Катереше по по ниските къщи, с отвързан чувал пускаше котараците през комините. В тъмнината, жълтеникаво-зелените очи на четириногите, се блещеха срещу разбудилите се стопани. Мислеха, че това са очите на чумата и от уплах им се пукваха сърцата, сякаш сапунени мехури.
А Панчо вече не погребваше кукли от кал, само своите си. Седнал на прага, чакаше Матейко, Велика и братята му да се върнат. Вятърът тъжно промушваше пръсти през косите му, но завръщане нямаше. И тръгна да търси справедливост...
А Мара промуши Чано, задето я задиряше и избяга. От обич по нея, Методи се призна за виновен пред старейшините. Мешерето върза бесилка на една от крушите и поведоха убиеца. От нейде дойде момче, с рало, сякаш да разоре твърдостта на човешката душа. Заора около крушата, а множеството, придружаващо Методи, се стъписа. Бяха чували за Панчо и се страхуваха от тихите думи, които шептеше, докато заораваше. Методи понечи да му помаха, с все още неизтънялата нишка на кръвта.
- Ей, момче! - извика един от старейшините – Какво правиш там? Човек ще съдим...
- Земя на Бога, дето едно крушово семенце не разделя братята... А щастието е мигът, в който заедно режем въжето. По-страшно е онова, което идва от несрязаното... - каза Панчо и приближи с ралото до бесилото.
Надяна го на врата си и се облещи като черна котка на множеството. Циганите се уплашиха, разбяга се с викове. На поляната остана Методи. Усмихваше се, взрян в очите на Панчо, същите като на брат му. Дървото прошушна прошка. В земята се търкулна освободена, жълта круша, сякаш златна паричка...
© Петя Стефанова Todos los derechos reservados