Не поглеждай назад

   Пролетта носеше красотата на новия живот, чувството на безметежност и усещането за щастие, тя събуждаше очарование в душата ѝ. Мисълта, че може да започне живота отново, да се усмихва и да бъде щастлива, ѝ носеше така желаното спокойствие и увереност. Все пак нищо не е толкова лошо, колкото изглежда понякога. Напротив, носи обрати и осъществява желания.

   В този ред на мисли Лена изглеждаше щастлива и доволна от себе си, относително бързо преодоля раздялата и въпреки някои негативни мисли, които атакуваха съзнанието ѝ от време на време, чувстваше онова радостно усещане, което всяка пролет носи.

   Вече наближаваше Покрития мост, когато го срещна. Не беше се променил. Все същият – добре облечен, висок и представителен.

   –Здравей, как си? – попита неуверено той.

   И има очи да пита.

   –Добре! А ти?

   –Разделихме се с Габриела.

   Значи имало възмездие – със задоволство си помисли Лена и лицемерно възкликна:

   –Така ли? Съжалявам!

   Напълно си го заслужаваха, щастието им бе изградено за сметка на нейното нещастие.

   –Много сгреших… Искаш ли да опитаме отново?

   Смехът ѝ беше искрен и непринуден.

   –Не, разбира се! Животът без теб е много хубав!

   Той я гледаше виновно и с нескрито възхищение.

   Изпита огромно облекчение, някакъв товар се махна от нея, най-после всичко си дойде на мястото. Всъщност тя вече не се интересуваше с кого и как иска да живее, достатъчно ѝ беше, че съжалява. Остави го с онзи празен поглед, който сигурно дълго време нямаше да забрави. Усещаше, че я гледа, но не се обърна и знаеше, че никога няма да погледне назад. Един епизод от живота ѝ беше затворен завинаги.

   А пред нея беше пролетта, красотата, новият живот, който ѝ се усмихваше, реализирането на всичките ѝ мечти.

                                                   Мария Мустакерска