Зимата не е любимият ми сезон. Красиво е. Вълшебно е. Чисто е.. де да бяха такива и мислите ми.

            Винаги съм била голям мечтател. Обикновено си представям неща, които много искам да ми се случат и си вярвам, че е възможно да стане. В реалността, насилвам нещата. От малка мечтая за голямата любов, единствената, разтърсващата. С годините осъзнах, че голямата любов е разрушаваща, но и окриляваща, че не е идеална, не е перфектна. Знам, че трябва да бъде истинска и преструвките са излишни.

            Отново насилвах нещата. Не знам дали го правех умишлено, но знам, че не бях щастлива. Имах връзка с човек, който харесвах, но не обичах. Наистина, беше красив мъж, но усещах, че не е моят човек. Чувствах се безкрайно виновна, че губех неговото време и особено своето. Болен ентусиаст съм. Губехме си времето и все пак, никой от двамата не прекратяваше отношенията. Усещах вина и поради друга причина - не можех да отговоря на "Обичам те". Казваше ми го поне 70 пъти дневно, а аз или се правех, че не съм чула, или сменявах темата, или се усмихвах. Възпитанието ми не позволяваше да лъжа, макар че понякога, когато то се заплесне, му отговарях с "И аз", но не споменавах страховитата дума "обичам".

            Преди години, мечтаех да си имам готин приятел, с когото да си готвим, да гледаме филми, да си правим изненади, да пътуваме заедно и да се да се обичаме, по възможност - много. Като погледна назад, виждам момиче, което отчаяно иска и бърза да се влюби, иска да забрави някого, чрез нова тръпка, нови усещания. Глупачка, не поднасям извиненията си към вчерашното си Аз, защото днешното не е по-различно.

            Толкова много исках да сбъдна мечтата си, че се впуснах в нещо, след което не знаех дали ще остана цяла. Очаквах да се натроша на малки, безполезни частички, но останах цяла, а дори не залитнах.. колената си не успях да ожуля.

            Безразличието убива, разяжда, унищожава чувствата, хората, отношенията. Останах непокътната от собственото си безразличие, може би защото все още не бях преглътнала едно чуждо безразличие. Не исках да наранявам никого, заради глупостта си, но ако случайно се случеше, непукизмът в мен, взимаше нещата в свои ръце.

            Сърцето - замръзнало, чувствата - прашлясали, обятията - самотни, погледът - безжизнен, усмивката - погребана. Къде съм тръгнала да обичам с тоя тежък багаж. И все пак, реших да опитам.

            Един ден си казах - Край със старото ми Аз, време е за промяна! Опитах си да си насадя чувство за любов. Започнах да изпълнявам детската си мечта - "истинска любов" по план. Подготвих си за приключението на живота си.

            Първата стъпка беше пътуване. Избрахме близка дестинация, реших че нещо такова, би ни сближило. Докато стоях на пасажерското място, се зачудих какво правя, явно бях изгубила разсъдъка си за неизвестно време. Погледнах го, той ми се усмихна и ми каза, че ме обича. Отговорих му, че го обичам повече и се обърнах на другата страна. По дясната ми буза се стече малка, тиха, виновна сълза. Казах си, че е от щастие, а далеч не беше. Той изглеждаше толкова щастлив, че се обърках съвсем. Не исках да го нараня и да разбия сърцето му, но знаех, че само отлагам венозното цунами, което ще опустоши и последната, останала в него, прашинка любов.

            Природата беше прекрасна. Дърветата, като същински балерини, изпълняваха своя зимен спектакъл. Вятърният оркестър, внедряваше усещане за спокойствие и хармония. Величествено! Имах усещането, че съм у дома - неслучайно, тъй като сърцето ми, беше дете на замръзналото кралство.

            Притежавах бегли готварски умения, които ми бяха напълно достатъчни, за да не умра от глад. Винаги съм казвала, че дори да умея да готвя, не бих споделила, тъй като ще стана годна за брак. Налях си чаша червено вино и седнах на прозореца до камината в малката хижа. Наблюдавах малките снежинки, които образуваха ледени шедьоври. Въображението заработи космично бързо и ме накара да помисля за сходство. Снежинките олицетворяваха усилията ми да бъда щастлива - ако имам търпение и давам всичко от себе си, сама ще оформя идеалните взаимоотношения. Заиграя ли в синхрон със себеподобен индивид, бих създала шедьовър. Изведнъж, вътрешното ми Аз ме сграбчи и обърна главата ми към човека, който ми приготвяше вечеря. Бих казала, че той е шедьовър - така изящен в обичта си. А, аз се чувствах гузна от това, че не заслужавам да бъда неговата муза.

            Храната ме прави щастлива, по принцип, не и в случая. Беше вкусно, не останах гладна, но ми липсваше емоционалната ситост. Бях изтощена от опитите си, да заблудя сърцето си, че това е любов. Едвам сдържах очите си отворени. И двамата мълчахме дълго, аз се чудех, дали вече е усетил, че нещо не е наред. Опитвах се да структурирам прощалното си слово, но часът ми попречи да го завърша и произнеса. Четирите нули се опулиха от часовника на ръката ми. Погледът ми беше толкова премрежен, че ми заприличаха на символа, обозначаващ безкрайността. Удачно ли е да говорим за вечността?

            Той си легна, а аз останах до камината. Не бях сама, бях с чашата ми вино и приятелката ми, наричаща се Самота. Не ми беше студено, защото ме беше обгърнала, напоследък не ме оставяше сама - каква вярна приятелка. Огънят не ме плашеше, успокояваше ме. Успя да предизвика топене в мен. Усетих как сърцето се размръзва, съзнанието ми спаси давещите ми спомени от ледените води, извиращи от уморените очи. Спомних си, за мъката ми с мъжко име. Изпитах болка зад гръдната кост. Стига вече.. Защо да не мога да обичам друг? Замислих се и един приятелски съвет се появи в спасителна лодка.

            Наскоро, споделих с една приятелка, че не съм щастлива с човека до себе си, и че нещо ми липсва. Тя ми каза да не се притеснявам, да не бързам и да не насилвам нещата. Каза ми "Любовта влиза тихо!". Изведнъж съществото ми се изпълни със надежда, че може би тя е права.

            Погледнах през прозореца. Вече не валеше. Всичко беше замръзнало, утихнало. Осъзнах, че това е поредният пример. Колкото и усилия да полагаш, на сила хубост не става! В един момент трябва да се обърнеш назад и да прецениш, дали има смисъл да продължиш, да анализираш опита, който си натрупал. Този мой момент беше сега. Аз не бях щастлива, беше въпрос на време, той също да разбере, че всичко е фалш. На вратата се почука. Нямаше нужда да поглеждам кой е, защото е невидимо за очите. Прошепнах - "Любов, не сега." Бях прекалено уморена, за да се разплача. Сгуших се в колената си и потънах в собственото си отчаяние.

            Нощта беше млада, също като мен. Нощта е непредсказуема, вдъхновяваща, смела - такава искам да бъда аз. Тръгвам си, отново. Няма смисъл. Съжалявам. Това не съм аз.