Небе за всички

Бях на гости на един приятел, когато получих съобщение на телефона си. Беше за уговорен час на Централна гара. С подателя на съобщението се бяхме организирали да посетим авиоизложението в Пловдив “Небе за всички” и уговорката бе за сутрешния влак в шест и петнайсет. Няколко месеца преди това събирах групичка познати и приятели, с които да отидем, но от всички поканени само едно момиче след доста уговорки се съгласи. Предстоеше й курсова работа по специалността и това, както казваше тя, бе една добра възможност за материали по проекта. Така щяхме с един куршум да ударим два заека. Хем тя да събере нужния снимков материал, хем аз да се запозная с различни самолети и да видя някои демонстрации. Пък и от друга страна тя много искаше да се качи на самолет. Разбирах защо много хора отказаха да дойдат. Все пак авиацията не е лъжица за всяка уста. Много хора не могат да разберат това най-грубо казано, увлечение, а и има хора, които се страхуват от летене, от височини и от самите самолети.

От там се обадих за доуточняване на срещата и се разбрахме къде и в колко часа. Живея в краен квартал и не ми се мислеше как щях да ставам в четири и половина, за да мога да се приготвя. Седнахме с компанията и се заговорихме. Имаше само няколко откъслечни въпроса с кои ще ходим и как, след което се премина на друга тема. Вечерта се прибрах и след като хапнах, легнах рано. Не ми се спеше, обаче. В  главата ми препускаха мисли са мероприятието. Ами ако нещо се обърка, ами ако това, ами ако онова... След дълго бодърстване хвърлих едно око на часовника. Показваше вече два и десет и реших, че въобще няма смисъл да се мъча да заспивам. Пуснах си “Дискавъри” и след няколко предавания часовникът звънна. Хайде почна се, помислих си аз. И се започна едно суетене, приготвяне, какво да взема, какво да не взема, бръснене, преобличане... Направих си кафе и го пуснах да се топли докато се обръсна. Тогава стана първият куриоз, за който се сетих чак в асансьора. В бързината си забравих кафето в микровълновата печка. Поне после само щях да го включа.

На гарата бях подранил с цели четирдесет и пет минути. Познавах момичето и си мислех дано не се успи, че ще пристигнем привечер. Към шест и половина се появи. Беше доста сънена. Взехме си билети и се качихме във влака. Беше от най-модерните, с аеродинамична форма, меко и много тихо возене. Удобство, което те караше да забравиш, че предстояха два часа и половина път.

Тези два часа и половина минаха сравнително бързо в приказки, вицове, стари истории и майтапи. По едно време седна при нас един човек, който явно обичаше да говори. То по-добре да ни беше раздал подробно написана  автобиография. Един час не мъкна. Поне не говореше глупости, а разказваше интересни неща. Стана ми досадно по едно време, защото много мразех по време на път с компания да дойде някой и да се включи в разговора.

След като пристигнахме отидохме на автогарата да хванем автобуса за Асеновград. Докато питаме за часове и билети на касата той беше тръгнал. Бяхме го изпуснали за една минута. Изчакахме следващия в кафето на гарата на по кафе и бира. След около половин час следващия беше вече паркирал  на сектора. Бях  ходил и преди към Асеновград и познавах пътя. Но тогава бях с кола и не знаех къде се слиза за летището. Някой от нас двамата се сети да попита шофьора, но беше твърде късно. Бяхме изпуснали спирката по желание и се наложи да ходим на гости на Асеновград. Там трябваше да чакаме още половин час, докато шофьорът таксува новата група пътници, докато обърне и най накрая след близо час, откакто бяхме тръгнали от Пловдив слязохме пред един завод. Летището се познаваше по една топка, качена на стойка, която беше достатъчно голяма, че да се вижда още от изходите на Пловдив и която вероятно бе някакъв доплеров радар или може би радиомаяк. А самото летище беше буквално по средата на нищото, на повече от два километра от най-близкия признак на цивилизация, който беше въпросният завод. До там ни очакваха два километра път в жегата, която беше съвсем нормална за този регион и която бавно ни убиваше, по един тесен асфалтиран път, който беше толкова тесен, че на джиповете им беше доста трудно да се изпреварват. Имаше лек вятър, но той не разхлаждаше, а придаваше усещане сякаш духаше сешоар или в случая реактивен двигател. Насторението се беше развалило и се бяха появили леки роптания, което беше нормално, предвид картинката и станалите вече належащи естествени нужди.

Учудващо много хора отиваха натам и дори минахме покрай едно задръстване, което дори Цариградско шосе не знаеше. Там подтиквани от нетърпението и подклаждани от жегата, се отприщваха различни примитивни емоции и реч. Някои хора дори оставяха колите си на пътя и тръгваха пеш към летището.

За изложението имаше два входа. Единият беше един премахнат сектор от оградата, а другият беше при музея на няколкостотин метра в посока Асеновград. Бяхме се наредили за на опашката при първия вход, когато някой каза, че при музея няма почти никой. Наистина като стигнахме там след поредната порция ходене, видяхме на касата не повече от десетина човека. Преминаването през музея бе още един бонус. И преди бях идвал, но въпреки това пак ми беше интересно да видя експонатите, паркирани на вечна стоянка, на някои от които бяха оставени монтирани оръдията и бомбения товар. Имаше неща, които и най-запаленият фен на екшън филмите не си е представял. Бяха изложени двайсет, трийсет и дори трийсет и седем милиметрови оръдия, някои от които бяха по-дълги от мотоциклет. Различни авиобомби, ракети, контейнери с управляеми и неуправляеми противотанкови снаряди... Изтребители, хеликоптери, някои от които бяха реставрирани модели от Втората световна война, военнотранспортни и щурмови... Чувствах се като дете в сладкарница. Мария беше не по-малко удивена от цялото това струпване на техника и оръжие. Още на първите самолети тя бе направила десетина снимки. За пръв път се сблъскваше с неща, за които бе чувала, гледала по телевизията или чела. А на фона на всичко това в небето се рееше един щурмови Су-25, оставящ след себе си шум, пред който всеки рок концерт би бил шепот и който при всяко пикиране сякаш казваше “Не се гъбаркай с мен!”. Погледнах към Мария, очаквайки роптаене или мърморене от силния шум, но нямаше. Тя просто си стоеше спокойно зад един МиГ-23, загледана в соплото на двигателя и правеше поредната снимка. Само шумът на тези машини всяваше респект, да не говорим за смъртоносния товар, който можеха да носят.

След няколко разгледани самолета тръгнахме към самото летище. По пътя видяхме един добре запазен ветеран от Студената война, Ф-104 “Старфайтър”. Беше интересен, защото беше единственият американски самолет в музея, който изобилстваше от руска техника. Отново се засуетихме за снимка и след два-три опита за макроснимка на тръбата на Пито тръгнахме. Тръбата на Пито е една тънка тръбичка  с широчината на пръст, която излиза от върха на носа и служи за измерване на въздушната скорост. При тръгване Мария претърпя поражение от изтребителя, като се одраска на въпросната тръба. Все пак са наричали Ф-104 “Летящият ковчег”, заради многото инциденти когато е бил на въоръжение. И дори днес, когато е на вечна стоянка, пак посегна на човек.

Когато влязохме на летището във въздуха разиграваха операция по въздух и земя. Група хеликоптери “Кугър” извършваха стоварване на елитен отряд, а Су-25 продължаваше да се рее, осигурявайки въздушна защита на войската. Това беше един респектиращ дозвуков щурмови изтребител, предназначен за наземни удари. Заради бомбения товар, който можеше да носи го наричаха “Летящия танк” Имаше повече от десет външни възела за окачване на въоръжение, което отделно от голямо калибреното оръдие можеше спокойно да извади от строя една дузина танкове.

Операцията бе една от многото следващи демонстрации, влизащи в програмата на феста. След нея долетя от някъде малък транспортен самолет и извърши десант на парашутисти. Явно се очертаваше богата програма. Тръгнахме към самолетите. Имаше най-различни. Два Ф-16, “Грипен”, последното бижу във военно въздушните сили на НАТО – “Юрофайтър”, Един или два МиГ-29, един пътнически “Еърбъс” А-319, множество малки самолети и хеликоптери и два военнотранспортни самолета, в които за щастие беше позволено да се влиза. Имаше един съразмерен макет на “Юрофайтър”, на който имаше опашка от хора. Те един по един влизаха в кабината, която беше реалистично копие на оригиналната кабина, с движещ се лост за управление и реална катапултна седалка. Наредихме се и ние на опашката. За пръв път щяхме да влезем в изтребител, макар и макет. Като малък баща ми ми е показвал много самолети и все руски – Ан-30, Ан-24, Ту-154, но никога не бях влизал в изтребител. Време бе да попълня колекцията си. Докато Мария чакаше, аз се отбих до павилиона на фирмата и взех няколко рекламни сувенира. Две шапки, тапи за уши, ключодържател и плакат, както и последвалите две значки на самолета. Първа влезе в кабината Мария. Снимки, снимки, снимки и нито една своя, понеже не обичаше да се снима. После седнах аз. Чувството бе странно. Сякаш сядаш пред компютърна игра с много екрани. В сравнение с кабините на изтребителите, които бях виждал, тук имаше много по-малко бутони и превключватели, а класическите циферблати бяха заменени с три мултифункционални дисплея, на които се прожектираше цялата информация за самолета и полета. Седалката ми направи впечатление колко е удобна, особено че имаше доста груб вид. Беше под ъгъл, като автомобилните седалки, но с по-голям наклон назад. Почти като тапициран шезлонг. Лостът за управление беше масивен, с едно голямо разширение, където имаше няколко бутона и спусък, но сякаш беше излят по форма и пасваше идеално в ръката ми. Снимки, снимки, снимки... Самият самолет като го гледаше човек сякаш гледаше някой прототип на БМВ, бентли или роувър. Самите линии, самият дизайн беше твърде елегантен за изтребител, където по принцип естетиката не намира много място. В сравнение с него, паркираният в близост МиГ-29 изглеждаше като военен джип и изглеждаше много по-агресивно. Той просто казваше, че за други неща освен въздушен бой не става. И така си беше.

Когато слезнахме от стълбичката един Ц-27 “Спартан” демонстрираше движение на заден ход по пистата само с обратната тяга на двигателите. Това го можеше и големият “брат” Ц-17, а той бе далеч по-голям, масивен и мощен от това самолетче. За сравнение да сложиш Ц-27 до Ц-17 бе като да сложиш пикап до самосвал. Той беше един малък двумоторен витлов военно транспортен самолет, чиято кабина предвид задачите, които изпълняваше, беше излишно претъпкана с електроника и приличаше на телевизионно студио. Служеше са превоз на леки товари и десант на парашутисти, какъвто  по-рано направи като част от програмата. Единственият веоннотранспортен самолет, който беше способен да прави лупинг без да изгуби управление. А този маньовър го можеха само изтребители и акробатични самолети.

Следващ самолет... В далечината се виждаха паркирани един зад друг два транспортни и един пътнически. Първо отидохме във военнотранспортния, който така и не узнах кой беше. Беше по-голям от “Спартан”, който беше паркиран пред него и по-стар, с два големи турбовитлови двигателя, единият от които беше с махнати капаци. Бяхме се наредили на опашката към кабината в товарният отсек. Беше много задушно и много хора се отказаха и слязоха от самолета. Снимки, снимки, снимки... Там ни лъхна една миризма, която само самолет от времето на Студената война излъчваше. Не беше неприятна, а внасяше едно странно чувство от детството ми. Баща ми има един куфар с чарколяци, който мирише точно по същия начин. На стара военна техника. В кабината седнахме на седалките на пилотите, аз от дясно, а Мария от ляво. Германеца, който седеше на мястото на навигатора много се смя, след като Мария на няколко пъти си удари главата в горния панел. Виждаше се, че има афинитет към капитанското място и й харесваше там, а аз си харесвах мястото на втория пилот. Кабината също подсказваше, че е доста стара машина. Беше с добрите стари аналогиви цифреблати, които можеха да ти спасят живота, когато дигиталните чудесии откажеха. Напомни ми за някой Ан от тези, които ми показа навремето баща ми, само беше малко по-опростен. Снимки, снимки, снимки...

Дойде време да се наредим на опашката пред Еърбъса, който беше най-желаното място за посещение. Докато чакахме, един червено бял  МиГ-29 беше излетял. Това беше руският гост. Първоначално си мислех, че е Су-27 или -35, заради някои фигури, които до този момент смятах, че само самолетите от семейството на -27 могат. Бях доста учуден, когато разбрах, че това е МиГ-29. А това, което правеше руснакът граничеше с така наречената свръхманевреност, която само някои видове изтребители умеят и знаех че -29 не е един от тях.  Пикираше, издигаше се, зависваше след издигането във въздуха, въртеше се, направи “кобра”, нарочно изпадаше в свредел, включително направи и възходящ такъв. Маньовър, който дори в интернет не бях виждал и чувал, а го видях с очите си. “Свредел” е маньовър, породен от загуба на летателна скорост до степен, когато самолетът стане неуправляем. Тогава започва да се върти около вертикалната си ос и да губи бързо височина. Само асове и майстори могат да избягат от този маньовър или по-точно казано, положение. Но да предизвикаш възходящ беше най-малкото странно. “Кобра” е един маьовър, състояние на свръхманевреност, при който самолетът рязко вдига носа до почти вертикално положение и рязко намалява до много малка скорост, но поддържайки максимална тяга, така че самолетът да се движи по-скоро от инерцията си, отколкото от тягата. Тогава сякаш кобра е вдигнала глава в готовност за атака.

След известно време чакане влезнахме в Еърбъса. Беше ред на Мария да изглежда като дете в сладкарница. Беше удивена, радостна и просто беше грейнала. Една мечта по-малко и едина малка компенсация за наскоро миналия неприятно рожден ден... Вътре цареше уют, чистота и лукс, а климатичната инсталация пращаше самолета в рая. Бях влизал в пътническия салон на Ту-154, но това което видях в А-319 нямаше нищо общо. Сгъваеми масички, ергономични кожени седалки, регулируем климатик, а не като във влака... Каталози, упътвания, както и няколко приятни стюардеси, които раздаваха сокчета и вино. Не знам на Мария как й изглеждаше всичко това, но на мен ми изглеждаше като петзвезден летящ хотел. Отидохме в кабината. От дясно, на мястото си беше седнал първият офицер, или по нашему вторият пилот и беше доста словоохотлив. С видимо удоволствие обясняваше за системите. Хората сядаха на капитанското място. Исках да остана на седалката с часове и да говоря с него за тези неща. А кабината... По принцип харесвам кабините на Боингите, но тази ми напълни душата. Не бях виждал толкова изчистена, елегантна и подредена кабина. В сравнение с предния самолет, тази беше произведение на изкуството. Масивният щурвал (самолетно кормило) беше заменен с по един елегантен и функционален лост за управление от всяка страна на пилотите, в който ръката ми направо легна, а на мястото на щурвала, под двата многофункционални дисплея имаше вградена масичка. Всичко беше ергономично, с приятен и изчистен дизайн. Нямаше нищо излишно, нямаше излишни бутони и превключватели. Дори централната конзола между пилотските седалки приличаше по-скоро на няколко наредени калкулатора, а секторът на ръчките за контрол на газта можеше да се събере в една по-голяма шепа. Всички ръчки бяха не по-големи от ръчките на някогашните телевизионни игри с жетони. Всичко е пред теб и знаеш къде е, както и на всичко пишеше кое какво е. Бяха пуснали генераторите и електрониката в кабината работеше, като позволяваше да се видят показанията на приборите. Приятният и разбираем интерфейс на мултифункционалните монитори придаваше със своите меки цветове един дигитален оттенък на тази семплост. Човек има чувството, че самият самолет иска да го научи да лети с него.  Снимки, снимки, снимки...

Колкото и да не ни се искаше слезнахме долу и седнахме под стабилизатора, от където се чуваше оглушителен рев. Там имаше едно малко сопло, от където излизаше въздух. Предполагам, че е бил или от генераторите или от климатичната инсталация. Самите мотори не бяха запуснати. Само от генератора шумът беше достатъчно силен, че да не можем да си чуваме гласовете. Но нямаше негативни коментари, никакво мърморене, нищо, което доста ме учуди. Има мъже, които щяха вече да измрънкали и да са си тръгнали, а тя нищо. Никакъв простест, никакво роптаене.  Просто седнахме под стабилизатора на бетона и погледахме останалите изпълнения по висш пилотаж. Това бе балет, пред който “Лебедово езеро” не можеше да стъпи и на малкия пръст, особено при груповите полети. Красиви, инфарктни фигури и разминавания, от които очите на човек ставаха като компактдискове, а по-чувствителните извъртаха поглед. Хореографията там беше проигравана с хирургическа точност и това буквално беше един танц в три измерения, където човек можеше да прави каквото си поиска, далеч от оковите на гравитацията и комплексите на обществото. Гледайки нагоре им завидях. Та те бяха по-добре и от най-големия баровец долу и караха неща, които бяха по-красиви от всичко за каквото си е мечтало и най-претенциозното конте. Само от материална гледна точка машините, които управляваха, надхвърлиха повече от десет пъти цената на едно бентли, да не говорим за другите неща, които даваше летенето. Снимки, снимки, снимки...

Поседяхме докато се изредят по-интересните ескардили и си затръгвахме. Жегата продължаваше да ни пържи с пълна сила, а ни предстояха още два километра път на връщане. Замисляхме се сериозно да хванем някой на автостоп до Пловдив или поне до шосето при завода, но докато умувахме разстоянието се стопяваше и по едно време автостопът стана безсмислен. Мария все се оплакваше от тръните, които се бяха закачени по маратонките й, но тя и аз не знаехме, че това е само началото, а до вкъщи имаше още много. Добрахме се до шосето и зачакахме в един банкет. По едно време се появи автобус, махнахме му, но не поиска да спре. Спря на двеста метра по-нататък и остави един човек. Пак ходене. Все пак не вървяхме много и като стигнахме аз опънах якето си и седнахме да чакаме. Този път дошлият автобус не само спря, ами се оказа същия шофьор като на отиване. Имахме време да разпределим сувенири, багаж, вода... Мария си беше купила един пакет солети, които се бяха разсипали и цялата й раница беше пълна с тях. Поредният куриоз... Като слезнахме аз си взех два сандвича и докато чакахме за влака за София. Пишеше на таблото, че тръгва в осемнайсет и четирдесет и пет на първи коловоз. Имаше време до тогава и Мария си взе една бира за из път. Към седем без петнайсет на първи коловоз се появи един влак, на който ясно пишеше на табелката София. Беше доста очукан и не беше от аеродинамичните. Този влак не ми харесваше. Не само заради това, че беше очукан и ръждясал. Просто не ми харесваше... Мария направи гримаса, че този път ще пътуваме с тоя фургон, а не с хубавия, аеродинамичен “Пернишки трамвай”. Все пак се качихме. Имаше един вагон, който беше в по-добро състояние и се настанихме в него. И някак си, просто без никаква причина Мария изстреля едно “Хайде следващия...”. Аз помислих малко и се съгласих и наистина бях готов да сляза. Нищо не губехме. Имахме проверени и маркирани билети за отиване и връщане и ако искахме и пет пътнически влака за София можехме да сменим. Но тя се разколеба и каза, че вече сме се били качили. Настанихме се, извадихме вода и върнатите в пакета солети. Бяхме изморени, а на мен четирсет и осем часовото будуване почна да си казва своето. Чувствах клепачите си като оловни и се борех да не заспя. Носих си музика, но не исках да се изолирам. Пък и не бях тръгнал сам. Но все пак организмът постигна победа и аз задрямах.

По едно време незнайно защо бяхме пристигнали в Стара Загора. Какво правеше влак за София на Стара Загора никой не знаеше, но това започна да не ми харесва. Трябваше да сме около Ихтиман. Беше минало девет без нещо, на вън беше тъмно и нямаше как да се види околната среда, която можеше да ни каже. Ако беше ден и ако бяхме на Ихтиман щяхме да сме на прага на Средногорието и ландшафтът щеше да бъде осеян с ниски хълмове и щеше да се вижда криволичещата магистрала.  Тръгнахме. По едно време видях телефона си, който показваше десет и нещо, а вече трябваше да сме на Казичене или Подуяне, но не... Луната беше изгряла и продължаваше да бъде отдясно на движението. Притеснението нарастваше. Какво става, къде сме, какво правим тук? Мария попита една жена за влака дали е за София. Жената се учудила и казала, че е за Ямбол... И двама се хванахме за главите. Но как!? Нали пишеше изрично на табелата София!? Нали дойде на първи в шест и четирдесет и пет!? Какво по дяволите беше това!? Защо кондукторката не ни каза след като видя билетите!? И така въпрос след въпрос продължихме до Ямбол. Там беше крайната гара. Беше вече десет и половина, а влак за София имаше чак след около час и нещо. На гарата нямаше никой, касите бяха затворени. То се беше видяло, че ще се ръсят пари и ще се купува от кондуктора. Настроението се менеше от весело от контрастната на впечатленията от авиофеста случка, до притеснено, защото мястото беше пусто, а по гарите се спотайваха разни съмнителни субекти, както и от това, че тя трябваше да ходи на курс по рисуване, а се налагаше да дава от парите и досадно заради дългото чакане. Аз бях взел пари, колкото за билет за влака, авиофеста и нещо за ядене, но не бях предвидил, че ще стане така. Ядосвах се заради това. Ето защо не обичах влаковете. Толкова обърквания са ставали... Нито бяхме първите, нито последните, на които им се бе случвало. Туристическите форуми изобилствали от подобни случаи и то главно с влаков транспорт. Но защо не слязохме? Защо не послушахме тази странна женска интуиция, която се беше намесила точно на време и на място?

Мария се излегна да подремне на една пейка, а аз си взех кафе от машината в чакалнята и почнах да си правя разходки. Не исках да заспивам. Нямаше смисъл, а и бяхме на непознато място, където не се знаеше кой какъв е и какво е намислил.

След известно време се появи влак. Този път питахме и гледахме внимателно табелата. Беше за София. Ура! Най-после транспорт за вкъщи. И двама имахме ужасен вид. Сякаш не бяхме спали със седмици. Не след дълго дойде и кондуктора. Много неприятно ни стана, след като изстреля цена от двайсет лева на човек. Дявол да го вземе, защо не взех повече пари!? На всичкото отгоре имаше човек, който си купил билети от гарата. Имало една дежурна каса. Това още повече срина положителните емоции и впечатления от изложението. Защо трябваше да развалят нещата така и да се помрачи сбъднатата мечта? Не можеше ли да се приберем с усмивка на уста и всеки да разказва на другия ден “отидох, видях и преживях”?

Пет часа по-късно Мария ме събуди, че сме стигнали. Беше в отвратително настроение. Недоспала и раздразнена, на нея вобще не й се говореше за нищо. Просто искаше да се прибере и да се наспи. В автобуса мълчахме. Всеки се беше затворил в своите мисли за преживяното, ако въобще можеше да се мисли сред всеобщото изтощение.  Тя може би съжаляваше, че тръгна, а аз се питах защо стана така...

Не знам какво ще мисли за всичко това. Не знам какви спомени ще й навяват сувенирите, понеже хората имат вродената склонност да гледат и да помнят лошото. Бедната, през какво премина... За двайсет и четири часа имаше толкова преживявания, колкото новобранец в казармата не е имал и премина едва ли не през целия емоционален спектър. Много й се чудя как така се съгласи да идва с мене. Може би по-добре беше да отида сам и да не ангажирам никой с тези неща, защото това от моя страна си беше чиста проба егоистична прищявка и натрапване на личен интерес. Ако имаше конфузни ситуации, така нямаше да се замесват други хора. Или поне можех да се разбера с някой приятел от Пловдив, който после щеше да се прибере спокойно, вместо да я ангажирам идва с мен на събитие, което надали й беше присърце и изгаряше от желание да посети, а след тези двайсет и четири часа още повече. Тя нито имаше общо с тези неща, нито я интересуваха авиационните дела толкова, че да бие път в жегата, за да види няколко паркирани машини на фона на оглушителен шум, нито си струваха  неприятните емоции след това. Ще я разбера ако не иска да повтори или въобще да ходи някъде с мен. Няколко пъти така се и пошегува. А англичаните казват, че във всяка шега има десетина процента истина... Добре че беше авантюрист по душа и прие относително забавно случката и въобще цялото пътуване.

Самото изложение, изключвайки последвалите премеждия, донесе главно положителни емоции и на двама ни. Мария макар, че бе от хората, които не показваха много какво им е, беше видимо очарована и удивена от тези неща, които човек не всеки ден вижда и сбъдна своя мечта като се качи в самолет, а аз затвърдих възхищението си към авиацията и хората, които я живеят, защото това не е само увлечение, хоби или мания, а начин на живот. За да полети човек, той трябва да има нагласата за полета, да е полетял вече в главата и душата си и след това със самолета. В един документален филм специалист каза, че за да се занимаваш с това, авиацията трябва да е в кръвта ти. Не случайно пилотите не се чувстват добре на земята. Те добре знаят, че долу са с вързани ръце. Тези почти невъзможни неща, които видяхме да правят във въздуха не бяха за всеки и не всеки би могъл да ги разбере и прави. Те буквално си играеха с машините и бяха забравили значението на думата гравитация.