Двамата се върнаха там, където живееше младежът. Казваше се Ши, което на китайски език означаваше достоен за доверие - поне с това име се представи пред Джиро. Жилището беше скромно и се намираше в квартал Шаланг - относително спокоен район в Джонгшан.

Светлината влизаше по странен начин вътре - сякаш избягваше в своя път определени ъгли и падаше там, където беше удобно за собственика. Това се видя малко странно на Джиро.

- За да се приготвим, ще ни трябват поне два месеца - каза Ши. - Има и друго, трябва да имаме план и ако нещата се объркат - твърде много хора могат да пострадат, а това е липса на професионализъм.

Ши говореше бавно, отмерено и убедено и дори опитния Джиро се съгласи с него. Все пак едно беше да водиш партизанска войни с нинджа методи, а съвсем друго да поразиш целта от такова голямо разстояние.

Естествено Ши не държеше оборудването си на адреса, тъй като винаги имаше навик някой да заподозре нещо - можеше да бъде всеки. Пък и самият Ши не се задържаше много в своето местообитание. Беше сякаш змия, която сваляше люспа от кожата си всеки път, когато го напуснеше.

- Ние наричаме това на професионален език невидима смърт - обърна се Ши към Джиро. - Проучваш целта, следиш я, дори живееш с нея, с нейните мечти, радости, открадваш миг от духовната й същност ако щеш, преди да отправиш фаталния изстрел.

Джиро го слушаше и осъзнаваше, че младежът беше много зрял за годините си.

Беше служил в Чуждестранния легион и беше доразвил уменията си чрез изпълнение на много поръчки. Беше странно, защото можеше да се обзаложи, че макар много неща в историята да не се връзваха изобщо, не можеше да допусне, че онзи го мами. Явно беше оцелявал благодарение на причинно-пространствено-времеви парадокси и беше успявал да бъде винаги на точното място в точното време и да прави онова, за което беше роден.

- Когато бях на служба, обикновено се действаше в отряд. И ние трябваше да минем вражеската линия, за да ловуваме - каза Ши спокойно.

Джиро усети онзи инстинкт, който го беше поддържал жив толкова дълго време, който беше държал очите му отворени и на четири дори при най-малкото шумолене на вятъра или помръдване на стръкче трева. Разбираше отлично какво му говореше новият му партньор. Истинската работа на професионалистите започваше след полунощ - и тогава беше именно и лъвският пай от цялата задача.

- За да изпълним мисията добре, ще са ни необходими още хора - иначе съществуват доста рискове, включително за нас самите. Ще ни трябва командир на отряда, поне още един-двама снайперисти, наричани оперативни лица, осигуряващи прикритие, а също и разузнавачи, които да проверят околността. Дори и да не сме във военни условия, напълно е възможно другата страна да е взела подобни мерки и ако ние действаме без добра координация, ни грози беда. Трябва също да има командир на отряда - тази роля мога да я поема и аз. Възможно е и да има и някои други фактори, но основното е, че калибърът е достатъчно голям да пръсне целта, без значение къде го уцелим. Обикновено следва и солидна загуба на кръв, която е и най-често причина за смъртта. Не е никак изключено жертвата да получи инфаркт при подобно поразяване - не казвам, че е често, но има някаква вероятност. Има и още нещо, решението за стрелба трябва да се вземе независимо, тъй като понякога командирът няма добра видимост и прочие.

Джиро слушаше внимателно - за да наемеше целия екип, щяха да са му нужни по петдесет хиляди долара на човек минимум без да смяташе разходите по логистика и оборудване.

Джиро беше напълно убеден, че Ши беше дълбоко мотивиран да изпълни задачата си. Знаеше и че наемниците водеха двойствен живот и често и самите те не знаеха какви са - съществуваха в периферията на социума с единственото желание да служат и да останат незабележими. Пространството нямаше никакво значение - те просто съществуваха с особена мисия.

- Във Чуждестранния легион постъпват хора, които искат да започнат наново - хора, лишени от всякаква перспектива за съществуване. Там те получават и нова самоличност - каза Джиро. - Но стават и истински воини с чест.

Момчето не продума и дума - беше с невероятни нерви. Беше отлично обучен - обикновените хора бяха подвластни на така наречената психосоматика и се поддаваха на това нервите да дърпат конците им в критични ситуации, но Ши се държеше като един отличен офицер - никога не казваше и една излишна дума и все пак нещо около неговата идентичност не се връзваше. Психосоматика беше връзката на душата с тялото - онази тънка, специфична нишка, която осигуряваше баланса.

Явно все пак се налагаше да останат в Джонгшан поне известно време, но Ши беше способен да действа невероятно бързо - все още поддържаше контактите си с бивши членове на легиона, които бяха без работа. Време беше да се поразмърдат.

Като цяло обикновено бившите легионери се залавяха да отварят фирми в сферата на сигурността, ставаха охранители или пък просто си оставаха в легиона - докогато можеха да служат, но имаше и някои редки случаи на хора, които наистина се бяха заловили с истински бизнес извън този бранш и бяха постигнали страшно много.

След няколко проведени разговора, Ши сякаш се оживи. Но му отне повече от осем дни преди наистина да сформира целият екип или поне да потвърди участието на членовете му.

Следваше по-сложната част със закупуването на оборудването - трябваше да внимава в това отношение и да се постарае да се вмести в разумни граници. Искаше да избере наистина добри снайперови винтовки и се спря на М82 Берет - щатските пушкала си бяха класика, а и бяха дяволски точни. Естествено можеше да се спре и на снайперови винтовки Макмилън ТАК-50 или на легендарния финландски модел Сако ТРГ 42. Имаха нужда също и от пистолети, карабини, ножове, комуникационна апаратура, специални камуфлажни дрехи и какво ли още не.

Но най-сложната част беше къде щяха да се провеждат тренировките на групата - нямаше как да бъде в Джонгшан, но Ши беше невероятен професионалист - и реши, че щяха да се справят и с това.

Имаше две добри стрелбища - едното в Макао, а другото - в Джухай. Но едното щеше да привлича внимание, а другото - макар и относително дискретно - не беше предвидено точно за тяхната мисия. Имаха нужда от наистина полеви условия - защото калибърът на М82 Берет беше .50 и това щеше да създава доста затруднения.

След дълги размишления, които му отнеха няколко часа, стигна до идеята, че най-удачно би било, ако провеждаха ученията си насред Монголия - тази слабонаселена страна предлагаше идеални локации в това отношение. И те щяха да ги използват.

Прекосяването на границата между Вътрешна Монголия, която принадлежеше на Китай, и Монголия щеше да бъде относително лесно. Предците на някогашните монголи още живееха като тях в най-обикновени юрти насред нищото - но това се касаеше за Вътрешна Монголия, самата Монголия беше много по-рядко населена - сякаш това място беше най-близо до небето, но в крайна сметка порядките бяха същите. Щяха да използват и специални движещи се мишени - за по-добра симулация на реалната обстановка. Джиро великодушно отпусна цели три месеца за подготовка - искаше да е сигурен, че нямаше да има проблеми. Ши мълчаливо одобри идеята и се зае с приготовленията.

Във всеки елитен отряд имаше снайперисти, но това съвсем не означаваше, че абсолютно всеки от тях щеше да е подходящ - Ши действително реши да отсее най-добрите и проведе собствена селекция на наличните потенциални кадри.

Мотото на тази институция, в която Ши беше прекарал пълните две години плюс една допълнителна и се беше превърнала в негов истински дом, беше "Легионът е нашето отечество."