Както й беше обещал Чарли, стигнаха центъра за по-малко от час. Днес той нямаше почти нищо общо с голeмия площад, който беше свикнала да вижда. Обикновено зелените площи около Магьосническата кула бяха място за разходка на по-заможните жители на Ан Налат, но в момента тук бе точно толкова пълно с хора, колкото и по тесните улички на по-бедните квартали. В периферията коне и магарета теглеха коли със стока, а пък обемисти, украсени пищно карети се провираха внимателно през множеството. Никой не спираше и потокът от хора и животни се движеше точно като неспокойно море.
Много бързо Лизи откри, че ако Чарли не я държеше за ръка, щяха да бъдат разделени и сигурно никога нямаше да успее да го намери в тази лудница. За сметка на това той вървеше уверено и само след малко й просветна, че използваше Кулата за отправна точка. А колкото повече се приближаваха до нея, толкова по-малко хора имаше наоколо. Лизи постепенно започна да вижда не само земята, но и няколко метра пред себе си.
Бяха се озовали почти пред сцената – голяма, кръгла каменна плоча, издигната на пет метра пред дървения павилион на императора и семейството му. В град, където дори цветята бяха лукс, да видиш толкова много дървен материал на едно място беше несъмнен признак на власт. Отгоре на всичко постройката беше достатъчно дълга, за да побере десетина стола, като изобщо нямаше съмнение чий е пищният трон, отрупан с възглавници. Самият павилион беше повдигнат на платформа, до която се стигаше по четири стъпала. Задната част представляваше дървена стена, която се опираше и в кулата, за още по-голяма сигурност. От нея тръгваше рамка, върху която бяха преметнати червени и златисти платове, които изграждаха покрива на павилиона и щяха да пазят обитателите му от слънцето. Слуги трескаво носеха възглавници, купи с плодове и изпотени кани с напитки, които да разхлаждат императорското семейство по време на представлението.
Лизи можеше да се озове само с няколко крачки от сцената в павилиона. Това беше добре. Щеше да стане. Трябваше да стане. Повтори си го на ум няколко пъти и тъкмо щеше да пита Чарли къде отиват, когато осъзна, че докато тя оглеждаше площада, бяха излезли пред импровизирано селище от плат. Различни по големина пъстри шатри се гушеха една в друга, а забързани хора излизаха и влизаха в тях. Някои бяха все още с ежедневните си дрехи, но доста вече носеха костюми с полу-готови прически и подвикваха, търсейки чоли, пантоф или пудра. Шумотевицата беше почти оглушителна, но някак всички успяваха да се разберат, а деца на по десетина години тичаха между шатрите, носейки поисканите предмети.
Лизи се чудеше как изобщо ще открият шатрата на храма, но се оказа съвсем лесно.
Първата следа бе това, че макар да имаше други покрай нея, хората я заобикаляха. Все пак не само водните магьосници и поне две религиозни секти не одобряваха съществуването на храма на Ну‘Ахра, но и самите хора смятаха жриците за малко по-чисти и добре миришещи проститутки.
Втората следа бяха фазите на луната, изрисувани върху бяло-сребърния плат на шатрата. Най-високо отгоре стоеше пълнолунието – искрящо под лъчите на залязващото слънце.
Лизи се обърна към Чарли, за да го пита има ли план, но той гледаше намръщено небето. Тя също вдигна лице нагоре, мъчейки се да види какво бе привлякло вниманието му.
– Какво има?
– Магическите мрежи над града, които пазят от атаки… – измърмори замислено той.
– Какво за тях?
– Нещо е… различно. – остана загледан още няколко мига, след което поклати глава и я погледна. – Някакви идеи как да примамим някой отвън? Дали ще излезе, ако се пъхна вътре и кажа, че раздават сладолед?
– Имам някакво усещане, че родителите им отдавна са им обяснили да не отиват с чичкото, който им обещава сладкиши. – изгледа го криво Лизи.
– Излагаш се, хлапе. – изгледа я на свой ред Чарли: – В най-лошият случай съм им батко.
– Батковците нямат бели косми по брадата. – и докато той започна да търка наболата си четина, сякаш само с пипане можеше да намери предателя, тя погледна замислено шатрата. – Може би да вляза и да кажа, че викат някое от момичетата? Ще я изведа отзад и натам си ти. После ще й стане ясно какво се е случило и кой е виновен, но ще го измислим.
– На останалите ще им стане ясно веднага след като се разберат, че я няма, а ти се появиш удобно да я заместиш.- поклати глава мошеникът. – Не трябва да те виждат, преди някой да изчезне.
– Може би ако се маскирам и си преправя гласа? – предложи Лизи и изпуфтя. – Между това и твоя сладолед как, нечистите да го вземат, очакваме да убием демон?
Тревогата й отново започна да се завръща. Не бяха имали време да съставят подробен план – нямаше кога, понеже Сам винаги бе с нея. Сега обаче започваше да си личи. Трябваше да са помислили за всичко това, трябваше да са намерили решения за всеки възможен проблем, който можеше да изникне…
Дамила изхвърча от шатрата, отмятайки покривалото с гневен жест. Косата й вече бе прибрана в прическата, на която Иснани се бе спряла, щом видя тоалетите. В черните й кичури блещукаха вплетени сребърни нишки с висящи бели перли и прозрачни камъчета. Същите се виждаха на шията, ръцете и глезените й под формата на верижки, гривни и пръстени, открояващи се красиво на фона на смуглата й кожа. Изражението, което имаше обаче, не бе красиво и се изкриви дори повече, когато след нея изтича друго момиче – Салена. Тя вече бе облякла бюстието от костюма си. Бялото бюстие, в което бяха вложени истински сребърни нишки.
На Елизабет веднага й се изясни какво се случва. Двете с Дамила бяха основните претендентки за ролята на Луната в танца им. Най-важната роля. Салена явно бе спечелила. Това само се потвърди от виковете на Дамила, които се чуваха чак тук и въпреки глъчката.
– Как можа да се съгласиш!
– Знаеш, че е голяма чест! – отвърна Салена и макар следващото да бе изречено много по-тихо, думите пак достигнаха до тях: – Моля те, не се сърди.
Елизабет изгледа Чарли с подозрение.
– Ти ли правиш нещо?
Чарли се ококори невинно и отвори уста да отрече, но беше прекъснат от грубия вик на Дамила:
– Ти знаеш ли коя съм аз? Как смееш да ми крадеш тази чест! – и изсъска заплашително: – Ще те унищожа! Няма да ставаш за нищо!
– Дамила… – Салена се пресегна към нея, но невидима сила я блъсна на земята.
Разярената благородничка й хвърли един последен унищожителен поглед и й обърна гръб, заобикаляйки с вирната брадичка шатрата.
– Това е някой, който е добре да не ядосваш. – заключи мъдро Чарли. – Винаги ли е толкова… мила?
– Само в дните, в които слънцето изгрява.
– Звучи като страшно приятен човек. – Чарли се извъртя и погледна в посоката, в която жрицата се беше отдалечила: – Мисля, че никой няма да страда, ако изчезне за няколко часа. Може би дори ще се зарадват и ще хвърлят малко парти по повода.
– По всяка вероятност. – съгласи се Лизи и протегна ръка с дланта нагоре към него. Едва сдържаше вероятно много злобната си усмивка. – Искам аз.
– Искаш какво? – попита я внимателно Чарли.
– Да се отърва от нея. – при това сви пръсти нетърпеливо. – Дай.
– И не ти е гузно? – продължи да я гледа подозрително, въпреки че лека усмивка започна да изгрява на устните му: – Нали само до преди малко страдаше, че ще трябва да отвлечем някоя от тях. Какво стана?
– Нямаме време за обяснения! Тя ще се върне! – каза му сърдито, отказвайки да отговаря. – Дай ми нещата.
– Внимавай, малчо. – Чарли й подаде едно шишенце и парцал. – С този светнал поглед съвсем ще заприличаш на него.
– Много съм ниска. – каза и забърза към шатрата, преди да е чула още някой коментар.
Лизи заобиколи около една от съседните шатри, за да не я видят жриците, след което започна бавно да се прокрадва към Дамила. Което щеше да стане много по-лесно, ако благородничката не крачеше гневно напред-назад, принуждавайки я на всеки няколко секунди да заляга зад заздравените с магия кутии от тънки каменни люспи, които използваха вместо сандъци тук. С ръце пазеше шишето със сместа срещу Велахе и онова с прозрачната течност, която, според Чарли, можеше да приспи и слон за няколко часа.
– Досадна до горчивия край. – измърмори Елизабет под нос.
Надникна иззад сегашното си скривалище тъкмо навреме, за да види как Дамила ядно тропва с крак по земята и под петата й се появиха пукнатини. Лизи направи гримаса. Трябваше да отвлече някак вниманието й и трябваше да е бърза. Измъкна тихо ножа от канията и прокара палец по острото като бръснач острие. Дори не усети порязването, но знаеше, че кръвта й е потекла. Не бе опитвала точно това до сега, но на теория не би трябвало да има проблем да създаде тънко въже от кръвта си, което да увие около глезените на Дамила и да я спъне. Все пак бе контролирала пътя на остриета преди. Тяхната форма бе статична, но едва ли щеше да е чак толкова трудно да направи нещо по-гъвкаво, нали?
Преди да е позволила на съмненията да се вкоренят и да я разубедят, Елизабет започна да привежда плана си в действие. И много бързо откри, че е необходима много по-голяма концентрация да поддържа и издължава някаква форма, отколкото просто да стреля и да нарежда на кръвта си да има остра част. Едва бе изминала една трета от десетината метра, които я деляха от Дамила, а цялата бе плувнала в пот.
Защо не можеше просто да й забие някой шип в главата? Щеше да е приключила отдавна!
И тогава видя рошавата усмихната физиономия на Чарли да се подава зад ъгъла и съвсем безстрашно да се устремява към Дамила, която в момента изглеждаше така, сякаш може да стъпче и Магьосническата кула.
– Какво прави такова красиво пустинно цвете като теб тук сама и ядосана? – попита я галантно мошеника.
Лизи застина и направи физиономия и когато Дамила се извъртя на пети към Чарли и го измери с презрителен поглед от главата до петите, трябваше да си признае, че е съгласна с нея.
– Разкарай се. – изсъска благородничката и се обърна отново.
– Такъв език от такова изящно същество. – поклати глава Чарли и тръгна след нея: – Някой трябва много да те е наскърбил. Да не би да ти е откраднал сърцето?
Лизи се зачуди дали това работи за някого, защото определено не сработваше сега. Дамила подбели очи и скръсти ръце, но не се обърна отново към него.
– Отивай да тормозиш с присъствието си някой от твоята класа, червей.
– Знаеш ли, очите ти са красиви, когато си ядосана. – продължи Чарли, без изобщо да се трогне от неуспеха си до момента.- Загадъчни, мистериозни, обещаващи опасност и още нещо. Като гора са!
Ченето на Елизабет изпадна някъде.
– Какво? – примижа Дамила и се завъртя към него.
Лизи тръгна към нея.
Чарли веднага пристъпи към девойката, а усмивката му беше станала дори още по-очарователна.
– Казвам само, че не съм виждал по-красиви очи през живота си. Може да хипнотизираш всеки с тях! И кожата ти е целуната от слънцето по невероятен начин. Толкова ли е копринена, колкото изглежда?
Елизабет я деляха броени крачки. Отвори безшумно шишенцето и напои кърпата. Като гледаше тъпата физиономия на Чарли, започна да й се иска сама да се приспи, за да не чува и дума повече. Преди да се е поддала на импулса обаче, изтича на пръсти до Дамила и залепи парцала към носа и устата й.
Дамила издаде стреснат звук и се напрегна. Лизи насочи атма към капката кръв върху розовото кристалче, висящо от гривната, която Чарли й бе дал днес. Щит или пълна бариера – зависи колко магия вложиш в нея. Елизабет вложи много. Чу се тътен, девойката усети някакво напрежение там, където Дамила бе запратила силата си към тялото й, но не и болка.
В следващия момент благородничката се олюля и започна да се свлича надолу. Чарли я хвана, преди да е паднала на земята, а после я повдигна на рамо.
– Като гора? – повтори Елизабет възмутено. – Очите й са кафяви като кал! Какви гори си виждал!
– Дъждовни? – усмихна й се весело мошеника.
Тя го изгледа.
– Нямам представа как жените ти обръщат внимание. Сигурно си мълчиш, докато не стане късно.
– Още си малка, за да го разбереш. – Чарли се пресегна и разроши отново косата й: – А и с онова дърво може и никога да не научиш.
– Проблемът не е във възрастта, а в отчаянието. – заяви му и избута ръката му. Поклати глава. – Ще я… складираш ли някъде?
– Да не е риба? – попита я, докато наместваше Дамила върху рамото си. – Такава зла твар е поне див глиган и трябва да се заключи.
Лизи се засмя леко. Не трябваше, но не можа да се спре.
– Може би трябва да си помислиш какво кара злите твари да гравитираме около теб. – каза му, след което вдигна ръката си с гривната. – Благодаря за това. Мисля, че ми спаси бъбрека.
– Трябва да те окича цялата с такива неща. – каза почти на шега мошеника. – Но тогава няма да можеш да се промъкваш, защото ще дрънкаш…
– Винаги можем да те пуснем да продължаваш с опитите си да сваляш хора. – каза му. Хвърли един поглед наоколо, за да се увери, че все още никой не ги бе видял. – Отиди да я скриеш. Аз ще се мотая наоколо, докато някой не излезе да я потърси.
– Няма да се бавя. – обеща й Чарли. – Ще бъда наоколо, така че всичко ще е наред. Дори и да не ме виждаш – аз ще те виждам. Обещавам.
Елизабет не го бе осъзнала, докато не го чу сега, но това бе последният път, когато щеше да го види до танца. А може би изобщо.
Трябваше ли да му каже нещо? Да му благодари, че от първия ден, в който се запознаха, направи живота в Хайрани по-лесен за нея? Да му каже, че цени шегите му, дори когато я закача, че пръстите й са дървени, когато я учи да лъже на карти? Че сега е тук, с нея? Че макар да е изгубила брат, има чувството, че е намерила друг в него?
Не. Нямаше да се сбогува. Нямаше да му благодари. Нямаше да го тревожи.
Но му се усмихна и го целуна по бузата, колкото и странно да бе с висящо момиче от другото му рамо.
– И Сам правеше така. Нищо чудно, че сте приятели. – каза му и го побутна. – Ще се видим после.
Чарли отново разроши косата й и й намигна:
– Естествено, обещал съм ти торти. – след което я побутна леко: – Отивай да се правиш на случайно изникналата спасителка на танца и помни – ти си страхотна и никой не може да ти стъпи и на малкия пръст.
– Ще ти го напомня следващия път, когато ми се подиграваш, че петгодишно разбива ключалка по-бързо от мен.
Чарли й се ухили, намести спящата Дамила на рамото си и тръгна. Само след две крачки въздухът около тях потрепна и двамата просто изчезнаха. Лизи остана на мястото си още няколко мига, следвайки малките облачета прах и пясък, които се надигаха при всяка безшумна стъпка на мошеника, но бързо реши да престане да губи време и тактично се премести отпред.
И между шатрите се продаваха храни и напитки, както и всякакви джунджурии. Имаше поне пет сергии, където се предлагаха летящи фенери с най-различни рисунки по тънката, оризова хартия. Изненада я, че повечето от тях бяха захранвани с малки камъчета с издълбани върху тях огнени руни, а пък цените не бяха чак толкова високи. Почти се изкуши да си купи един, на който със съмнителен успех бе нарисувана птицата, символ на Лунарата, но се отказа. После, обеща си. Ако имаше после, щеше да си купи дори повече от един.
С това се премести към една дълга маса, на която бяха наредени големи паници, пълни с багрила. Наситени жълти, червени, сини прахообразни бои, които обикновено се ползваха за оцветяването на красивите сарита и шалове, но днес щяха да полетят във въздуха и да се посипват по главите на приятели и непознати като пожелания за здраве, щастие и любов. Елизабет се приближи към искрящо зеленото багрило, чудейки се какво ли означава този цвят, като в същото време наглеждаше и входа на шатрата на храма. Още никой не бе излязъл да потърси Дамила, а не оставаше много време до момента, в който трябваше да танцуват.
– Лин? – повика я познатия глас на Хирса.
Лизи усети как кръвта се превръща в лед във вените й. Нечистите да го вземат! Беше ли видял какво бяха направили?
Залепи си усмивка на лицето и се обърна към него.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay