Ушите на Елизабет пищяха пронизително, а остра болка пулсираше в главата й и преминаваше по целия й гръбнак. Чувстваше се така, сякаш я бе прегазила карета. Трябваха й няколко мига да осъзнае, че тогава може би щеше да е по-добре.
Магията на Велахе. Лизи не си спомняше нищо, след като щитът на Чарли се строши и енергията я връхлетя, но знаеше, че сега лежи на една страна и не чува друг звук освен оглушителното пищене в ушите си.
– Чарли? – повика го и отвори очи.
Обгръщаше я мрак. Напълно непрогледна тъмнина, по-плътна от онази в пустинята през нощта. Пулсът й се ускори, а с това и болката в главата й се засили. Сляпа ли беше? Пое си разтреперано дъх и тогава ароматът на дъжд през нощта изпълни дробовете й. Миризмата на Сам. Трябваше да се е опитал да я предпази от демонската магия. Което означаваше, че поне той е добре. Засега. Надигна се бавно, примижавайки от болка, която обхващаше много повече от кожата и костите й. Сякаш енергията се бе просмукала в тялото й и дори в момента я тровеше. Протегна ръце настрани, опипвайки земята около себе си, но намери единствено разбити парчета камък. Изглежда беше сама.
Внезапно мракът започна да изсветлява. Сива светлина започна да прозира отвън, а съвсем скоро Лизи започна да различава силуети, които ставаха все по-ясни. Накрая защитният й пашкул от сенки започна да се прокъсва и бавно, мъчително и сякаш на сила да се топи. Не можеше да види заради четиримата стражи пред нея, но бе сигурна, че Велахе бе заповядала на Сам да спре и той се съпротивляваше с всички сили.
– Ела с нас доброволно. – подкани я единия почти ласкаво, разперил ръце в страни, за да й покаже, че не държи оръжие. – Няма нужда да се стига до кръвопролития.
Иглата й бе изхвърчала някъде, затова сега Елизабет извади големия нож на Сам, който бе закачила до дългата кама на колана си. Изтегли кръв от раната на челото си и я оформи в подобие на къс меч. Подготви се да атакува в мига, в който бариерата се стопеше. Войникът отсреща направи същото, вадейки ятагана си, а с изсветляването на сенките около нея, Елизабет осъзна, че има още четирима. Рискува един бърз поглед настрани и видя посипаната с прах глава на Чарли на няколко крачки от нея. Мошеникът не мърдаше. Никой от групата й не мърдаше.
Пое си дъх и впи поглед в мъжа пред себе си. Трябваше да се съпротивлява, но не прекалено. Щеше да ги остави да я заловят и да я отведат до вещицата. И там щеше да я убие.
Сенките се стекоха в краката й. Голяма част от масата им бе изчезнала, но останалото кипеше като катран. Искаше й се да се свърже с ума на Сам и да му каже да спре да се бори срещу заповедта, но нито й се рискуваше вещицата да прихване връзката, нито вярваше, че той ще спре да се опитва да я защити. Тя със сигурност не би на негово място.
Без да ги чака да атакуват първи, сенките се стекоха към най-близкия войник. Мъжът отстъпи стреснато назад, но не можа да им избяга, когато се вклиниха в него през слабините и го разкъсаха почти напълно на две. Вътрешностите му се изсипаха на пода, а мракът се спусна към следващия враг. Войникът успя да вдигне малък магически щит пред себе си. Сенките полепнаха по него. Мъжът извика и освободи заклинанието, но вместо да паднат, сенките го пронизаха в гърдите, преди да се насочат към третата си мишена. Този гвардеец повдигна меча си с идеята да се защити, но мракът се разтвори във въздуха миг преди да го застигне. Зад бариерата около трона Сам бе изгубил битката със заповедта. Елизабет видя как се изкашля, как кръвта оплиска камъка пред него и стисна зъби.
“Не ти давам да умираш, каллас!” – прати мисълта към него и пристъпи към най-близкия противник.
„И аз на теб, каллис.“ – чу в главата си леко хрипливият му глас. – „Пази се.“
Елизабет парира с меча си оръжието на гвардееца. Късове алена кръв се разхвърчаха във въздуха, когато тежкият ятаган се вряза в нейното магическо острие. Лизи му позволи да потъне по-надълбоко, след което формира кръвта над него, хващайки го в капан. Беше грешка. Мъжът беше много по-силен от нея и когато дръпна, тя полетя напред към него. Лизи реши да се възползва и се оттласна с повече сила, забивайки ножа във врата му. Очите му се оцъклиха, но тя не остана да гледа как животът си отива от него. Късовете кръв все още падаха към земята и сега тя се свърза с тях, насочвайки ги към втория от тримата, които Сам й остави. Заобиколи магическият щит, който държеше пред себе си, и ги накара да се забият в главата му отстрани. Надяваше се да минат през ухото му, но мерникът й не беше точен и те попаднаха в костта. Той изпусна ятагана си и стисна главата си в ръце, докато Лизи се концентрираше, за да пробие черепа му. Трябваше просто да извади късовете и да намери по-мека мишена, но докато всъщност започне да мисли, вместо само да действа, вече беше късно. Третият войник замахваше към нея, а от усилието да се съсредоточи върху втория, формата и целостта на меча й се бяха размили. Тя отстъпи назад и успя да избегне първия му удар, но при следващата крачка се спъна в една от отломките и залитна. Можеше да запази равновесие, но предпочете да падне и да се претърколи настрани. Ятаганът удари земята точно там, където бе преди секунда. Елизабет насочи атмата си към анджарито на китката си с идеята да активира едно от заклинанията, но преди да е успяла, дрехите на войника пламнаха. За секунди огънят го обгърна целия, изяде го жив. Мъжът дори нямаше време да извика. Кожата му да се овъгли, очите му се пръснаха, а ръцете му се свиха неестествено. Все още стискаше ятагана – вероятно дръжката бе залепнала за дланта му – но стоманата се разтопи и протече на земята.
– Идват още! – дойде пресипнал вик зад нея.
Инстинктивно тя погледна към гласа. Финиан лежеше по корем, прашен и облян с кръв, но протегнал ръка, за да изгори войника. И беше прав. Още десет се задаваха иззад бариерата на Велахе. Елизабет нямаше да може да победи всичките. Главата й щеше да се пръсне от болка въпреки изядените фантоми. Все още имаше чувството, че нещо я прояжда бавно отвътре след удара с демонската магия. И макар че знаеше и разчиташе на това да загуби, тя изправи рамене, стисна челюст и се подготви да се бие. Не можеше да изглежда, че се предава.
Внезапно подуши тежкият парфюм, който лепнеше по Сам, след като се върнеше от вещицата. Велахе все още седеше на трона си и наблюдаваше представлението, кръстосала крака. Не беше тя, но можеше да е някой от хората й, прикрит с магия. Завъртя се леко, така че да държи под око войниците и едновременно с това да потърси невидимият нападател. Леко цитрусова нотка успяваше да си пробие през лепнещата миризма на вещицата, а мускусният аромат й подсказваше, че е мъж. Силата му и казваше, че е близко. Много.
Въздухът на крачка от нея потрепна и Лизи запрати два заострени шипа от кръвта си натам. Концентрични кръгове размътиха картината, когато шиповете изчезнаха пред очите й зад бариерата. Чу се болезнен стон и изведнъж пред нея изникна рижав младеж, който притискаше едното си рамо с гримаса.
Елизабет отстъпи и в този момент светът сякаш спря.
– Томи? – отрони се от устата й.
– Здравей, Ели.
Ели. Само той я наричаше така. Само брат й. Брат й, който бе загинал. Когото бяха оплаквали.
Не можеше да диша.
Как? Как беше тук? Как стоеше пред нея? Какво правеше при Велахе? Защо не се беше…
Тъп удар в главата й секна мислите й. Светът отново потъна в мрак, но този път Елизабет знаеше, че не е обгърната от сенките на Сам.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com