Сутрешните лъчи на слънцето огряваха в червено и оранжево лицето на статуята на Ну‘Ахра. Денят едва започваше, но от пустинята духаше горещ, сух вятър. Ако се съсредоточеше, Сам можеше да усети миризмата на бунището извън града. В момента обаче да се концентрира му бе трудно.
Стражите от храма се бяха отзовали за него, а той дори не бе разбрал колко от тях са оцелели. И преди беше използвал хора като щитове, без да се вълнува за съдбата им, но този път не беше така. Пукаше му за тези. Чувстваше се отговорен за тях. И, нечистите да го вземат, нямаше представа защо се бяха съгласили да дойдат да му помагат. Не вярваше той да е предизвикал такава лоялност у когото и да е, камо ли в над тридесет мъже. Елизабет настояваше, че не се е налагало да ги убеждава, но Сам бе по-склонен да вярва, че някак е успяла да ги спечели, както бе направила с него и Чарли. Това със сигурност беше много по-логично.
Какво да им каже? Как да ги поздрави? Трябваше ли изобщо да ги поздравява, преди да разбере как ...