Сутрешните лъчи на слънцето огряваха в червено и оранжево лицето на статуята на Ну‘Ахра. Денят едва започваше, но от пустинята духаше горещ, сух вятър. Ако се съсредоточеше, Сам можеше да усети миризмата на бунището извън града. В момента обаче да се концентрира му бе трудно.
Стражите от храма се бяха отзовали за него, а той дори не бе разбрал колко от тях са оцелели. И преди беше използвал хора като щитове, без да се вълнува за съдбата им, но този път не беше така. Пукаше му за тези. Чувстваше се отговорен за тях. И, нечистите да го вземат, нямаше представа защо се бяха съгласили да дойдат да му помагат. Не вярваше той да е предизвикал такава лоялност у когото и да е, камо ли в над тридесет мъже. Елизабет настояваше, че не се е налагало да ги убеждава, но Сам бе по-склонен да вярва, че някак е успяла да ги спечели, както бе направила с него и Чарли. Това със сигурност беше много по-логично.
Какво да им каже? Как да ги поздрави? Трябваше ли изобщо да ги поздравява, преди да разбере как са? И дали знаеха, че е работил за Малора? Сигурно. Бяха го видели със собствените си очи. Дали щяха да искат да го видят, или щяха да съжаляват, че са тръгнали с Елизабет?
Лизи стисна леко ръката му, прекъсвайки въртележката на мислите му. Сам й се усмихна леко и я поведе към стражите, които пазеха вратата. Исмаил и Седат.
– Нямат видими рани. – каза Елизабет.
Сам не виждаше и някаква слабост в стойките им. Или сериозните наранявания им се бяха разминали, или лечителите на Тамеш си бяха свършили добре работата.
Разбра точния момент, в който го забелязаха, защото изправиха гърбове малко повече. Погледът му веднага се стрелна към ръцете им с очакване да посягат към оръжията си, но те бяха толкова отпуснати до телата им, колкото стойката „мирно“ позволяваше.
– Я’дженна амар, капитане! – поздравиха го в един глас, веднага щом спря пред тях.
Сам премига.
– Я’дженна амар. – отвърна и след още миг допълни: – Свободно.
Мъжете отпуснаха леко рамене.
– Всичко е спокойно в храма, капитане. – каза Седат.
– Будните са в стаята за тренировка или в спалното. – допълни Исмаил.
Сам разчиташе на това. Нарочно беше избрал да дойде малко преди нощната и дневната стража да се сменят, за да хване възможно най-много будни на едно място. Това, което го изненада, бе поведението им. Просто му докладваха, сякаш нищо не се беше случило.
Сам кимна на мъжете и влезе в храма, следван от Лизи. Почака да се отдалечат и попита:
– Изглеждаха ли ти странни?
– Не. – Лизи наклони глава и го изгледа от главата до петите. – Ти, от друга страна…
– Какво?
– Притеснен си.
– Не съм.
Тя се усмихна и стисна леко хладната му длан.
– Всичко ще бъде наред. Те знаеха къде отиват и въпреки това решиха да го направят. И добре, че го сториха. Нямаше да се справим без тях.
– Знам.
– Тогава престани да гледаш толкова страшно. Ще решат, че са загазили.
– Аз не гледам страшно, а решително, шейа.
– О, виждам, че сега аз загазих.
Сам се намръщи престорено на шеговитата й усмивка, след което се опита да спре да „гледа страшно“.
– Така по-добре ли е?
– Да. – Лизи го подръпна, за да го накара да се наведе, и леко погали мястото между веждите му, където обикновено се появяваше дълбоката бръчка. – Искаш ли да те изчакам отвън?
– Не. – Сам несъзнателно стисна ръката й. – Ти си гаранцията ми, че ще чуят поне един от двама ни.
Лизи повдигна вежди.
– Как се превърнах в гаранцията за това?
– Защото всички те харесваме и ще ни успокоиш. – отговори й Сам и я поведе по коридорите. – Или поне теб ще те чуят, ако не искат да чуят мен.
Елизабет го изгледа, чудейки се дали е сериозен, а когато осъзна, че е – започна да се смее.
– Всички ме харесвате? Чакай да кажа на страшниците това! Ще се изприщят.
– Страшниците изобщо нямат работа тук, а ако дойдат да се изприщват, най-вероятно ще се превърнат в изчезващ вид и дори няма аз да съм виновен за това, шейа.
Тя му се ухили.
– Пак гледаш страшно, каллас.
Той изсумтя и продължи към помещенията на стражите. Без да си дава време за колебание, отвори вратата. В миг над десет чифта очи се втренчиха в него от пейките и столовете, разпръснати из помещението. Шестнадесет, поправи се мислено Сам и пристъпи в стаята, затваряйки вратата след Лизи. Това сякаш послужи за някакъв вид сигнал, защото когато се чу изщракването на резето, стражите скочиха на крака и застанаха мирно.
– Я’дженна амар, капитане!
– Я’дженна амар. Свободно.
Няколко от мъжете веднага се прегърбиха или започнаха да притискат различни части от телата си. Сам се намръщи.
– Сядайте.
Хората му се отпуснаха по пейките, някои трудно заглушавайки болезнените си стонове. Всички го гледаха въпросително, но никой не продумваше. Сам ги обходи с поглед още веднъж, отчитайки липсата на голяма част от тях. Възелът в корема му се стегна още малко. Дали бяха живи? Толкова много ли бяха умрели за него? Почти го беше страх да попита, но трябваше да разбере.
– Къде са другите? – попита, стараейки се гласът му да не издава нищо.
За един дълъг миг никой не отговори. После Бахрам се прокашля и каза:
– Гив, Камбиз, Давуд, Ашкан, Масуд, Парвиз и Соруш са мъртви. Всички останали или са ранени, или уволнени.
Сам повтори на ум имената на загиналите мъже, извиквайки информацията за семействата им. Всичките бедни. Всичките живеещи в лошата част на града. И седмината без жени и деца, но единственият стабилен доход и източник на вода за роднините си.
– Ще се погрижа за това. – довърши мислите си на глас, преди да попита: – Къде са ранените?
– Далширът изпрати лечители в храма, но когато дойдоха, някои от момчетата вече бяха уволнени и изгонени. – каза Бахрам. – Поискаха адресите им, но още не сме говорили с тях, за да разберем какво е станало.
Сам кимна. Имперските лечители бяха добри, а той щеше да се погрижи лечението да продължи до пълното оздравяване на хората му. Щеше да измисли и нещо за онези, които бяха изгубили работата си заради него, но сега трябваше да се обърне към мъжете пред себе си. Обходи лицата им с поглед, отчитайки всяка драскотина и синина. Никога досега не бе имал хора, които да застанат зад гърба му. Нямаше представа откъде да започне.
– Дойдох да ви благодаря. – каза накрая просто. – Без вас нямаше да успеем.
Мъжете се спогледаха един друг. На лицата на много от тях се появиха усмивки.
– Няма проблем, капитане. – каза Шахин.
– Не всеки ден ни се удава възможност да освободим Лунарата от демон. – ухили се самодоволно Заян.
Сам усети как собствените му устни се извиват нагоре от гордост. Мъжете, които до скоро едва държаха оръжие, се бяха справили с гвардейци, стражи и личната охрана на вещицата. Бяха се били и бяха победили.
– И затова трябва да получите награда, по-голяма от потупване по рамото. – заяви им Сам, вече доста по-уверено. – Има ли нещо, което искате, или ще ви трябва време да решите?
– Щайга с ябълки! – заяви веднага Шахин.
– Може нови обувки. – включи се Aшраф.
– Не, не, знам какво! Чорапи за хладните пустинни дни! – обади се Бахрам през смях.
– Аз съм си добре. – обяви Заян с все същата самодоволна усмивка. – Сега всички ще знаят, че не сме само под закрилата на Ка‘Раим, ами можем да се пазим и сами.
Сам си поемаше дъх да им каже да се държат сериозно, когато изказването на Заян почти го задави.
– Как така сте под закрилата му?
Мъжете се спогледаха отново. После всички до един вдигнаха рамене невинно.
– Не знам, капитане. – отвърна Заян.
– И ние не го разбираме. – добави Бахрам.
– Сигурно ви е харесал. – предложи Елизабет от мястото си до стената, където се бе облегнала и наблюдаваше.
Сам я стрелна с крив поглед.
– И ние до такова заключение стигнахме. – кимна Заян.
Сам за пореден път обходи с поглед усмихнатите физиономии на стражите.
– И това не ви притеснява? – попита ги внимателно.
Последва ново кратко мълчание и отново Бахрам бе този, който го наруши.
– Нека го кажем така – повечето от нас вече нямаме никакви проблеми с лихвари. Заемите са опростени.
– И разните банди из града вече ни заобикалят от далече. – додаде Ашраф.
– И в храма се опитват да влизат по-малко отрепки, които искат само да закачат жриците. – каза Заян.
Само положителни неща. Някак бяха успели да видят единствено ползи. Как от цял Ан Налат му се бяха паднали единствените луди за подчинени?
– Това ще ви направи и мишени. – изтъкна им. – Ка‘Раим има и врагове.
– Има основно врагове. – поправи го Заян с ведра усмивка. – Сега ще има и приятели.
При това Сам се обърна към Лизи:
– Ти знаеше ли за това?
Тя поклати глава.
– Сами са се досетили.
– Не беше много трудно, ако трябва да сме честни, капитане. – каза Заян.
– Ка‘Раим и Лицето се явяват да сплашат Джавед в същия ден, в който капитанът и жена му ме виждат пребит. – подсмихна се Бахрам. – А и няма толкова много високи мъже с дребни жени, на които да им пука за нас.
Сам се спря, преди да направи гримаса. Беше действал импулсивно тогава и го бе направил твърде лесно за тях. Въздъхна и поклати глава. Може би трябваше да им изчете едно конско за самосъхранението и кое е безопасно за тях, но те явно знаеха. Знаели са от известно време и въпреки това, му дойдоха на помощ.
– На ваше място нямаше да съм толкова щастлив. – заяви им Сам, с което набързо стопи усмивките им, поне докато не продължи: – Защото това познанство означава още повече тренировки за вас. Още…
Прекъсна го влизането на мъж и жена, облечени в роби на главните жрец и жрица. От тях струеше решителност и дори войнственост, сякаш щяха да се борят с фантом или поне да изчетат някоя много нравоучителна лекция за луната.
– Сам Казра. – обяви мъжа, чието име най-сетне Сам успя да си спомни – Ерафис. – Дойдохме, за да те уведомим, че присъствието ти тук вече не е желано.
– Заедно с Лин Брендан трябва да напуснете територията на храма веднага. – допълни главната жрица.
– Защо? – попита Сам.
По начина, по който и двамата пребледняха и отстъпиха по-близо до вратата, човек щеше да реши, че ги е заплашил.
– Нямаме нужда от страж, който си тръгва когато пожелае и никога не е тук. – отговори му Ерафис с треперещ глас. – Освободен си и ще удържим последното ти възнаграждение като компенсация за липсата ти през последната седмица.
– Добре.
Жрецът се опули, преди да свие очи подозрително.
– Веднага трябва да си тръгнеш. – натърти му отново.
– Разбрах.
Между стражите протече някаква безмълвна комуникация. Някои кимнаха. Всички се изправиха.
– Какво правите? – попита Ерафис.
– Напускаме. – каза Заян.
– Не можете! – заяви им жрицата. – Вие сте стражите ни.
– Вече не. – сви рамене Бахрам и тръгна към спалните помещения.
– Все още сте. – спря го гласът на Сам, при което всички мъже погледнаха въпросително към него, а той кимна леко към жена си. – Обещах й, че жриците в храма ще са в безопасност, така че ще обучите новите поне да не се обезглавят, преди да напуснете. Ясно ли е?
– Не… – започна Ерафис.
– Да, сър! – викнаха всички едновременно.
– Искам… – пробва се пак жреца.
– За месец, максимум за два да сте намерили и обучили новите. – продължи със заповедите Сам.
– Да, сър!
– Тъкмо ще имам време да измисля какво да ви правя и къде да дяна досадните ви задници. – жрицата ахна тихо, което само го накара да се ухили широко. – Въпроси?
– Не, сър.
– Чудесно. Свободно. – след което подаде ръка на Лизи. – Да си тръгваме?
– Да, капитане. – усмихна му се тя и хвана ръката му.
Той игнорира напълно вбесените от очевадното им пренебрегване жреци и изведе жена си навън. Ерафис извиси глас, изреждайки някакви нареждания към мъжете в явен опит да наложи властта си, а пък Сам се приведе леко към Лизи и прошепна:
– За първи път ме уволняват.
– Наистина? И как е?
– Странно. Не мислех да продължавам да работя тук, но сега, след като ме изгониха – май искам да остана.
– Заради тях? – предположи Лизи.
– Да. Те са моите стражи, амара. Аз ги обучих. Имам още много на какво да ги уча, преди да станат наистина добри и да не завършват… мъртви.
Елизабет стисна леко ръката му.
– Нищо не те спира. – каза му с усмивка.
– Нищо… – започна Сам и спря, гледайки я учудено.
Беше права. Нямаше да му се налага да изчезва в странни часове и за неопределено време, нито да се крие и да си измисля оправдания. Можеше да прави каквото поиска. Лизи му го бе казала снощи, но чак сега започна да осъзнава, че наистина е господар сам на себе си.
– Наистина нищо не ме спира. – каза на глас невярващо.
Елизабет се усмихна щастливо на изражението му. Напомняше й на малко дете, което току-що е открило, че може да ходи. Ето това беше искала за него. Това си беше представяла, откакто за пръв път научи, че е контролиран. Всичко – абсолютно всичко – си беше струвало само за да види почудата в очите му сега.
– Може би само едно нещо. – каза му, като заслизаха по централните стълби пред храма. – Издръжливостта им.
– Това също се оправя с тренировки, шейа. – ухили й се насреща.
– Горките. – каза престорено тъжно Лизи. – Ще съжалят, че са напуснали храма.
– Няма, защото ще им хареса. – заяви й убедено, като леко я побутна. – Също както и на теб ти харесва да тренираш и да биеш хората, шейа.
– Караш ме да звуча като някакъв побойник! – избуча възмутено тя.
– Побойница. – поправи я с нагла усмивка Сам.
Лизи го цапна по рамото.
– Не си толкова забавен, за колкото се мислиш, Казра! – намръщи му се.
– Може да не съм забавен, но поне съм прав, шейа. – и отново леко я побутна. – Побойницата ми.
– Все още твърдя, че си много смел, когато знам къде държиш оръжията си.
Тя го изгледа криво и избърза по стълбите надолу.
– Къде бягаш сега? – Сам побърза след нея и преметна ръка през рамената й, задържайки я до себе си, когато се опита да се измъкне. – Говорехме си колко много харесваш тренировките и какъв страхотен учител съм.
– Кога съм казвала подобно нещо? – възкликна тя и го ощипа по кръста. Той май дори не забеляза. – В тренировките най-много ми харесваше, когато успея да те наръгам с нещо.
– И точно този хъс те прави любимата ми ученичка, каллис. – продължи невъзмутимо Сам. – Но и с теб има какво още да тренираме. Например как да не ме наръгваш.
– Но това е любимото ми упраж…
Бяха излезли на главната улица. Макар Чарли да бе подновил заклинанието, което Майстора му бе казал, миризмите на подправки, животни, пот и Боговете само знаеха какво друго я блъснаха като с чук, предизвиквайки тъпа болка зад очите й. А щом изпусна контрола над обонянието си, останалите го последваха. На една пряка от тях имаше продавач на плодове, който примамваше потенциални купувачи, като викаше какво предлага. Елизабет имаше чувството, че е застанал до нея и крещи в ухото й. Слънцето изведнъж стана заслепяващо, а топлината му караше тънките й дрехи да драскат кожата й. Само ръката на Сам през рамената й не беше неприятна и тя се опита да се концентрира върху усещането за тялото му до своето, докато той я отвеждаше по-далеч от шумотевицата.
– Ако беше махмурлук, поне щях да мога да кажа, че няма да пия отново. – измърмори, като притисна ушите си с ръце.
– Изтегли атмата от ушите и носа си и я събери в ръката си, след което направи сфера и я задръж, докато ходим. – докато говореше, измъкна един от ножовете си и го постави в ръката й.
– Магия? Сам, едва мога да се концентрирам върху това да ходя.
– Магия, шейа. – Слънчев лъч се промуши между покривите на сградите, огря лицето й и тя се препъна със стон. Сам я задържа да не падне, а после направо подпъхна ръка под колената й и я вдигна на ръце. – Започвай със сферата.
Лизи изсумтя измъчено. Знаеше, че е прав – и предният път бе усвоила атмата му, като използваше нейната. Е, като падна два етажа и счупи гърба си, изгаряйки всичко с регенерация. Сферата определено звучеше по-добре. Облегна глава на рамото му и завря нос във врата му. Остана така няколко мига, след което поряза палеца на ръката си с ножа. Беше като да направи дупка в препълнен мех. Усетила свобода, атмата й се хвърли натам. Кръвта й шурна, сякаш бе порязала артерия. Лизи се опита трескаво да й придаде някаква форма, но успя само за секунда, след което повърхността на сферата закипя и кръвта продължи да плиска навсякъде.
Сам изруга. Доближи се до стената и сенките, изтегляйки с усилие една, която се уви около пръста й, за да спре кървенето. Трябваше да се сети, че нещо такова можеше да се случи. Главата й клюмна на рамото му. Лицето й бе бяло като корабно платно.
– Нечистите да го вземат! – изруга. В главата му се блъскаха всички пътища, водещи към Захир, докато краката му сами бяха избрали по кой да го понесат и сега той тичаше натам. – Лизи, чуваш ли ме?
– Да. – отвърна отнесено.
Усещаше езикът си подут и тромав. Отвори очи и видя кървави пръски по лицето му. Можеше да усети връзката с всяка една капка и сега се опита да ги извика обратно. Искаше й се да му каже да спре да тича, за да може да се концентрира по-лесно, но всичките й сили отиваха в това да се помъчи да натъпка избягалата атма обратно в себе си. Всяка капчица бе като пирон, който се забива в кожата й и пари вените й, но слабостта й започна да изчезва, а зрението й се проясни.
Лицето на Сам бе посивяло, а черните му очи се местеха от пътя към нея през секунда с истински, неподправен страх, който се открояваше ясно и в миризмата му.
– Сам. – повика го.
– Спокойно, Елизабет. Всеки момент ще стигнем Захир.
– Сам, спри. Чувствам се почти нормално.
– Не ме лъжи, шейа.
– Не те лъжа. – настоя тя. Той я погледна и Лизи видя бръчката между веждите му, образувала се от тревога. Когато отново насочи очи напред и продължи да ходи по-бързо, тя постави длан на бузата му и опита да го накара да я погледне отново. – Сам. Не те лъжа. Наистина съм добре. Всичко е наред.
– Няма как да е наред! Почти цялата ти кръв беше навън.
– И сега е обратно, където й е мястото. – опита се да го успокои отново. Той само изсумтя и продължи да крачи напред. Дори не можеше да му се дразни. Едва вчера я бе гледал как умира в ръцете му. Погали бузата му и тихо каза: – Няма да умра, Сам.
– Точно така. – заяви й войнствено той и сведе поглед към нея. – Защото няма да ти дам. Ясно ли е, Елизабет?
Тя му се усмихна леко и Сам най-сетне видя това, което му повтаряше от няколко минути. Цветът се бе върнал в лицето й, ръцете й не трепереха и държеше главата си изправена. Не търсеше миризмата му, за да притъпи останалите и погледа й вече не светеше в толкова наситено синьо.
Нямаше да я загуби. Спря и си пое дъх. Лизи насочи лицето му надолу и нежно го целуна, а после го прегърна през врата. Той я притисна по-близо до себе си и за известно време двамата останаха така, без да им пука от любопитните погледи на хората, които ги заобикаляха.
– Нека идем при Рамая, Сам. – помоли го след малко Лизи.
Той потърка чело в нейното и леко кимна.
– Добре. Но ти няма да ходиш. Ще те нося.
Елизабет отвори уста да спори, но един поглед към упорито стиснатата му челюст й даде да разбере, че няма да спечели този път. Въздъхна примирено и облегна глава на рамото му.
– Не друсай много.
Моля последвайте Лизи тук :)
facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
© Лесли Всички права запазени