Събудих се в 5:20. Сякаш съзнанието ми се отвори в един миг. Мислите така стремглаво нахлуха в главата ми, като че изобщо не съм заспивала. Първата ми мисъл отново беше за теб. Виждам те пред затворените си очи, виждам лицето ти, очите ти. А когато те видя не мога да ги погледна открито. Страх ме е какво ще видиш в моите очи. Срам ме е от себе си и това, което се случва с мен. Очите казват всичко, нали те са прозорецът към душата на човека. Тръгваш си, казваш ми "Чао", поглеждаш ме, а аз едва събирам сили да отроня тази кратка дума. Дума, съставена от три букви, нищо и никакво дума, която казваме всеки ден на толкова много хора. Едно обикновено "Чао", а сякаш "сбогом". Когато си тръгваш, сякаш нещо в мен се счупва, усещане за нещо безвъзвратно. Тогава настъпва някаква ужасна пустота и безкрайна тишина. Чувствам как губя опора и просто рухвам. Вървя по улиците като в мъгла, не виждам и не чувам нищо около себе си, светът навън не съществува, само този вътре в мен. Още ме боли, още ми е ...