Събудих се в 5:20. Сякаш съзнанието ми се отвори в един миг. Мислите така стремглаво нахлуха в главата ми, като че изобщо не съм заспивала. Първата ми мисъл отново беше за теб. Виждам те пред затворените си очи, виждам лицето ти, очите ти. А когато те видя не мога да ги погледна открито. Страх ме е какво ще видиш в моите очи. Срам ме е от себе си и това, което се случва с мен. Очите казват всичко, нали те са прозорецът към душата на човека. Тръгваш си, казваш ми "Чао", поглеждаш ме, а аз едва събирам сили да отроня тази кратка дума. Дума, съставена от три букви, нищо и никакво дума, която казваме всеки ден на толкова много хора. Едно обикновено "Чао", а сякаш "сбогом". Когато си тръгваш, сякаш нещо в мен се счупва, усещане за нещо безвъзвратно. Тогава настъпва някаква ужасна пустота и безкрайна тишина. Чувствам как губя опора и просто рухвам. Вървя по улиците като в мъгла, не виждам и не чувам нищо около себе си, светът навън не съществува, само този вътре в мен. Още ме боли, още ми е тежко. Още плача нощем. Преструвам се, че всичко е наред, че съм много спокойна, но всъщност това е далеч от истината. Нещата не се променят или поне не толкова бързо, колкото би трябвало. Още се вълнувам, когато те погледна. Не знам дали го виждаш, дали го усещаш. Срам ме е признавам. А как искам да ти кажа, че съжалявам. Колко е лесно да нараниш някого. Само една погрешна дума, една погрешна стъпка е достатъчна, за да причиниш болка. А да се извиниш е трудно. Ако настъпиш някой в трамвая, без проблем казваш "извинявай". Казваш го на някой, когото изобщо не познаваш, за нищо и никакво настъпване. Но когато става въпрос за човек, когото най-малко искаш да нараниш, тогава нещо стяга гърлото и от него не излиза нито звук. Най-силно боли да нараниш близък човек, вината тежи най-силно, извинението е най-искрено, но понякога непосилно трудно. Колкото по-голяма вина изпитваш, толкова по-трудно е. Съжалявам. Съжалявам, че те поставих в тази ситуация. Боли ме, че те предизвиках, че сега ти чувстваш вина. Страх ме е да те попитам дали ме обвиняваш така, както аз се обвинявам. Не трябваше да става така. Дано да го забравиш, дано не ме обвиняваш дълго, дано ми простиш, че бях глупава и наивна. Искам нещата да се случват, макар да знам, че ще се опаря и ще боли. Не съжалявам, че съм такава, съжалявам само, че те нараних.
© Цветелина Димитрова Всички права запазени