НЕКА ДА Е ЛЯТО

     На път за Варна отби във Велико Търново. Не обичаше да бърза, самото пътуване е удоволствие, трябва да му се наслади. Времето е чудесно, лято е, жегата пъпли по асфалта и го разтопява на петрол направо, по прозорците искри като шампанско, момичетата са полуголи, а бирата е съвършена. Е, сега ще мине и без бира, обаче...

     Да, ще хапне шкембе чорба! Идеята е чудесна, но въпреки това е несъвършена – като Европейски съюз без Македония и Англия: едните са вън, а се натискат да влязат, другите са вътре, а напъват да излязат. То шкембе без бира не влиза добре. Уф, животът е пълен с дилеми, усложнения и съдбовности!

     - Пък и шкембе в тия горещини... Не става! – така си каза и седна в едно открито заведение.

     Донесоха му менюто. Прочете го и остана крайно недоволен. Подхвърли подвързаната брошурка на масичката, стана и дори не се обърна, камо ли да се върне. Вървеше с широки крачки и си говореше:

     - Кокосов пай с облак от задушен ориз! За ненормален ли ме вземат? Или за маймуна? Тия търновци май са слънчасали!

     Поразходи се из кривите улички на стария Търновград, поуспокои се и остана впечатлен от всичко, което вижда. Един истински българин трябва да цени тези дюкянчета, миризмата на кафе и на кожа, на чемшир и на спокойния аромат от онова чисто българско сладко – тук варят горски ягоди, там бели череши или вишни, дъхав благодат се носи от вътрешните градини на дворовете.

     Огладня доста. Видя едно заведение, табелата над него сочеше надолу – голям показалец с неизрязан нокът показваше недвусмислено правилната посока: надолу, смело, към зимника. Така се и казваше кръчмичката. „А така! – зарадва се. – Сетили са се, че зимниците са добро място за хранене и зиме, и лете! Тука, види се, живеят истински българи, боляри...”

     Слезе по каменните стъпала, прохладно беше и нямаше нужда ни от климатик, нито от вентилатор дори, вътре масите с червени родопски покривки, накриво положени, леко се клатеха с романтичен класицизъм, навсякъде глинени съдове, ковано желязо, дървени столове. Мило му стана.

     - Едно шкембе! – каза на келнера. Уж нямаше да яде тая чорба в горещините, ама тук не беше горещо, тука си беше баш както трябва да бъде.

     Поръчката не закъсня. Опита лакомо, сръбна с лъжицата, както обичаше – шумно, благо, с примляскване, преглътна и се намръщи.

     - Ей, келнер! – извика. – Това каква супа е?

     - Шкембе чорба. Нали това поискахте?

     - Това поисках, да. Ама как я правите тука? Прилича на суфле или там... как му викат. Защо има вътре сметана?

     - Не знам, господине, тук никой не се оплаква.

     - Аз като гледам тука няма и кой да се оплаче – жива душа няма в тоя зимник. Па и не е гореща! Ти ял ли си някога студено шкембе! За нищо не става... И за пача не става. И пачата не се прави със сметана, така да кажеш на готвача.

     Побутна гледжосаната копанка и добави:

     - Донеси една бира и две кюфтета. То се е видяло...

     Келнерът докладва на главния готвач, че клиентът не е доволен от чорбата. „Ами като само шкембе ядат, така ще е! – ядоса се дебелият готвач . - Няма за един никаквец цяла тенджера шкембе да готвя, та да го чакам кога ще му хрумне да поръча – днеска, утре или след месец! Ако си беше поръчал нещо по-така, аламинутно, по-отбрано, аспержи по боливийски с холански сос или поне задушена гъска с американски картофи соте - по-бива, ама така... Искат с едно шкембе да се почувстват като европейци! Друг път!”

     Първо от втората поръчка пристигна бирата. Отсипа малко от бутилката на земята, после си наля в чашата, ама догоре, та пяната да поизлезе и да тръгне блажено по стените – да я оближеш направо. Надигна с нетърпение... и изплю намръщено.

     - Абре, келнер! – изкрещя. – Тая бира е топла! Вие тука луди ли сте? Студено шкембе и топла бира? А? Ще ми прорежете червата!

     Сервитьорът обясни:

     - Такова е заведението, тук е хладно, гостите искат да се постоплят, като идват.

     - Аха, та затова и чорбата, и бирата са на една температура, така ли?

     - Да, така е. – Сервитьорът се хилеше доволно. – Заведението се казва „Зимник”. Ние тук все с връхни дрехи стоим, носим широки вълнени пояси, та да не ни настине кръстът и гледаме да се храним с постна храна, защото...

     - Защото друга храна май нямате! Тревопасни ненормалници!

     Хвърли на масата два лева:

     - И това ви е много!

     Ядосано изтрополиха новите му чепици по стълбите нагоре, отвори вратата и горещината го блъсна така, сякаш  сто врели чорби се изсипаха върху главата му. Прималя му, седна върху един камък до някакъв зид, също от камък. Погледна го – напекъл се камъкът, пръщи отвътре, а отвън слънцето го допича като гювеч.

     „В каменната ера се върнах тука! Аман!” Стана и побърза да се отдалечи.

     Едва се добра до колата. Влезе вътре – парна баня, изгори се, докато стискаше волана, но запали и даде газ. Морската столица го чакаше, морето – също. Там щеше да разбере как се готви топъл таратор със сухо мляко. А също и че бирата няма как да е студена, щом е съвсем прясна и навън е топло, а и морето е топло. В крайна сметка и в София е така, не само в старата и не само в морската столица. „Може би – рече си, - трябва да ям нещо различно. Стига вече шкембе и таратор, това са българщини, балкански измишльотини. А и към бирата трябва да се отнасям по-европейски: вероятно варщайнер или поне хайнекен би звучало добре за начало...” Ето какво прави Европа с хората, грижи се за тях, охлажда ги в горещините. Така де, който има десет лева за бира, няма да яде шкембе чорба за лев и петдесет: това са явления от различни плоскости, както казват сутрин европеистите и другите пияници във всяка шкембеджийница.