Домиваше чирепора на мивчето вънка и си мислеше. Убави и беха дечурлята. Всичките, кое от кое по-убави, като писани. Момчетия, моми, пет ги беше родила година, подир година. Други ревеха за едно, тя от как в тоя дом влезна всека година ново. Убави, ама болнави. Немаше ден, едно да не е нещо как требва. И ги редеше поред. По доктори оди, по врачки. Къщата с билки беше пълна. Немаше толко сено за стоката, колко треви - лек за какво ли не. И конци червени връзва по ръцете им, и куршуми им ля, що знаеше се прави, и нищо. Всички викаха "Ще отраснат, ще се даврандисат". От толко болести едно го затри у нея си. Със се дечурлята я свали и нея. Па беше студ, зима, преспи до пояс. Къде доктор да дират? Едвам остана. Душицата и умре. А беше големо. Бабичката дека изроди всички я свръна. Като излезна умрелото ич и го не даде. Пови го и рече на мъж и - "Копай и не поглеждай". Тя го дръпи и го отви. Сърцето и умре тогава.... Колко дни лежа несвестна, не знаеше. Кога се усети, че диша немаше сили да ...