Домиваше чирепора на мивчето вънка и си мислеше. Убави и беха дечурлята. Всичките, кое от кое по-убави, като писани. Момчетия, моми, пет ги беше родила година, подир година. Други ревеха за едно, тя от как в тоя дом влезна всека година ново. Убави, ама болнави. Немаше ден, едно да не е нещо как требва. И ги редеше поред. По доктори оди, по врачки. Къщата с билки беше пълна. Немаше толко сено за стоката, колко треви - лек за какво ли не. И конци червени връзва по ръцете им, и куршуми им ля, що знаеше се прави, и нищо. Всички викаха "Ще отраснат, ще се даврандисат". От толко болести едно го затри у нея си. Със се дечурлята я свали и нея. Па беше студ, зима, преспи до пояс. Къде доктор да дират? Едвам остана. Душицата и умре. А беше големо. Бабичката дека изроди всички я свръна. Като излезна умрелото ич и го не даде. Пови го и рече на мъж и - "Копай и не поглеждай". Тя го дръпи и го отви. Сърцето и умре тогава.... Колко дни лежа несвестна, не знаеше. Кога се усети, че диша немаше сили да ревне. Зарад' другите се дигна. После дойде Севда, последната. Бабичката я реза, живо да остане детето. На живо я боде с иглата -губерката от игленика. Само я мина през пламъка на свещта. Остана и тоя път Магда. А Севда, каква мома растеше - очите ти остаяха в нея и глас имаше като славей. Рече и тогава бабичката - "Още едно и ще те копаме." Тия и тия дни мъжо си при тебе нема да пущаш.
И он чу. Не смееше да я пипне.
И друго и рече - едно требва да дадеш, курбан да стане. Посакат ли ти го дай, да са ти живи другите. Нищо нема да му е, на добре ще е. Ти у тебе си курбан требва да го сториш.
Сви се още повече болната и душа. Курбан дете как се дава? 
Като се даврандиса по полените тръгна, треви да сбира. Само, че тръгнеше пролетсен корен коприва, тя сбираше, всичко. От де да знае, кое за що ще потребва. На сън да я бутнат можеше да познае само като пипне тревка, коя е. Еднажка я срещна билкарката от съседното село. Двете браха, разговориха се.
- Оти ги с тебе не водиш, Магдо, дечурлятта. Тука по полените, да дишат, да ги слънце види.
Страх я беше Магда. Толко ги пазеше. Сега домиваше на чешмичето и мислеше. Да ги вземе ли сабалем или не. А она другоселката не веднъж и беше помагала. На билките я беше научила. Верваше и. На ранина дигна по-големите, та ги поведе. Наблизо ходиха. Къде обед дом си беха с две кошници треви. Накитиха ги, туриха ги да съхнат. Магда им думаше, кое какво е, дека вирее, как се суши и пази, за какво се пие... Дечурлята слушаха захласнато, бузите им червени, румени, очите светнали. По цела паница чорба изедоха и като легнаха, цел следобед спаха. Вечерта не може да ги запре от беснотия. Поведе и маничките. Скоро от село викаха "Магда поведе пиленцата из полените, здраве да сбират". Че като заякнаха, като израснаха, още по-таферни, че и на лекове се научиха. На Севда най и идеше отръки. Тя и най-мила и беше. Като стана дете малко преди да се замомее, срещна ги другоселката.
- При мене Магдо я доведи - рече и - да я уча, да я науча. Не само на билките и на баяне. В очите и го гледам, може го. Три годин и ще ти я върна.
Сви се душата и, изтръпна и, ама от съдбата си кой е избегал. Като е рекъл оня горе да може да цери, що да прави. И тя видеше, че и от вътре иде. Каквото знаяла беше, каза и го. Друго не можеше, как да я спира. Подир три дни я заведе. Севда дече ли дом си влезна. Веднага се разшета. Оправи кошниците с треви. Кое до кое може да тури знаеше. Поседе малко Магда па си тръгна. Одеха веднъж в месеца да я видат. Пита носеха, кокошка, чувал брашно и що се още у къщи намираше. Севда все питаше как са братята и сестрите и. Разпитваше, коя какво обича да прави, на коя какво и иде отръки. Братята и няма ли да се женят, мома не са ли харесали. Наближаваше време, дом да си идва. Таман неделя оставаше. Магда беше поредила всички да чистят и редят. Пред дом каруца спре. Слаба женица в черно облечена потропа на портите.
-Жива да си стопанке, като майка ида да питам....
Отвори Магда. И тя майка беше.
-Оти тропаш, майко, каква те болка води тука? - рече на почернената.
-Син ми си е тръгнал - изрева тя- един ми е - рекоха ни, неродена мома ще го дигне от чергата. На, одим от село на село, дирим я. Ти да знаеш дека да я найдем....- надежда и болка у очите и.
Магда се сви, дече ли нещо я удари. Тая болка, тая мъка, така я знаеше.
-Ще разпитам, майко, вие дека ще останете - отговори и. Покрай село ще сме - изтри очи черната и се повлече къде каруцата, дека син и лежеше. Неделя време цело село забръмче. Неродена мома се диреше. Никой не знаеше дека е. Магда и сърце свито. Вечерта кога Севда си дойде, празник дигнаха. Бабичката дека я у живите доведе и тя дойде. Гледа ту Магда, ту Севда, па рече.
-Дойде си дом неродената.
Магда се сви, дече ли нещо я удари. Знаеше, че нея дират, ама не пущаше тая мисъл у главата си. Със сърцето си усещаше, усети още кога потропа черната на портите. И друго знаеше. Севда дом си беше дошла за малко. А тя, като чу, взе торбето и накрай селото отиде. Не искаха в дома и да влезнат. На поляната останаха. Що недели стоя там, край чергата, що треви вари, ама го дигна. От умрелите го върна. Като взе да стои прав самичък, прегнаха каруцата и си тръгнаха. Севда се прибра. Не беше оная веселата, немаше живец у очите и. Що ли не прави Магда. Отишла си беше усмивката Севдина с оная каруца. Мина се що се мина, на портите пак се затропа. Каруца чакаше, връшна с дарове черги шарени, ризи бели, пошивани и премени гиздави. Сам дигнатия я караше с бели коне впрегната.
- Жива да си стопанке, отвори, като майка ида да питам...
Отвори Магда, душата и трепереше.
- Оти тропаш майко, каква те болка води тука? - пита я.
А она, на празник облечена.
- Неродена мома дирим, майко, твойта Севда! Син ми, един ми, телото му дигна, душата му изгоре. За моя дъщера дай ми я, за жена на едничкия...
Сълзи покапаха от очите Магдини. А Севда я с поглед моли. Усмивка на устата и. Що да стори.
- Мойта от умрелите върна твоя. Он усмивката на устата и. Живи да са и здрави, у сговор дечорлията да си гледат. - па се прекръсти.
Една неделя се виха хора на мегданя. А младите като слънца грейнали.
Подир сичкото, качиха се на каруцата, дом да я водат. Магда с рев я прати. Най-милата и, неродената. Още и пареше дека губерката беше бола. Курбан я направи в душата си. За добро. А Севда, като царица я гледаха. Лечителка и викаха. Двора и се пълен беше с дирещи цяр за болките. И тя неродената, пет роди. Всичките живи здрави, от убави по-убави. И не забрави, ни тая дека и беше най-мила, ни тая дека я у живите донесе, ни тая дека я за тревите и баянето научи. И тия що беше лекувала и тех помнеше и родата им. Внуци виде и правнуци от сите си дечурля. Ни веднъж са не разболе. Оти неродена е - викаха - затуй. На легло от билки спеше и на полената при билките я туриха, кога си отиде.