Лято. Горещ юнски ден. Елена поливаше цветята в градинката. Поглеждаше към двора и се чудеше, как да свърши всичката работа, като е сама жена. Колко работа имаше в един дом на село. А къщата беше като стара мома, накипрена, нагласена, но си личеше, че бе строена преди много години. На места имаше пукнатини, някъде бяха паднали дори цели парчета мазилка. Но беше чисто. Възрастната жена се стресна като чу мелодийката на звънеца. Отиде до чешмата и извика:
-Идаааа, ида, ей сега!
Елена се изми, погледна се на огледалото, докосна с пръсти побелялата си коса, приглади я и се запъти към пътната врата. Отключи и отвори малката портичка.
- Добре дошъл, Стефчо! - каза тя. - хайде влизай, да не те прегръщам през прага, че не е хубаво.
- Добре заварил, мамо! - отговори Стефан и влезе в къщата.
- Ех, доживях, майко, доживях да си дойдеш, да те видя, все нямаш време, дори за родната си майчица - каза с тъга Елена.
- Мамо! - рече Стефан. - кажи ми как да си дойда, като всеки ме дърпа насам натам. И децата, и Диляна и началниците на работа, прибирам се направо пребит от работа. Как е дядо?
Елена хвана за ръка сина си, за миг нахлуха спомени в посребрялата глава. Спомени от времето, когато Стефан беше дете и не пускаше ръцете й. Тя погледна младият мъж и каза:
- Затова настоявах да си дойдеш. Дядо ти не е добре. Не помни вече. Докторът го изпрати на изследвания в града, а там казаха, че болестта прогресира и скоро ще изгуби паметта си. И лошото е, че никога няма да може да се възстанови. Исках да го видиш, защото нищо не се знае. Хайде, влизай!
Стефан последва майка си. Вървяха по циментената пътека. Той погледна към двора. Спря и каза:
- Мамо, шапка ти свалям, как се оправяш сама, не знам! Колко е чистичко, тревичка няма.
- Аз си знам, детето ми, аз си знам.
Елена дръпна маркуча, премести го в друга леха с цветя и пусна чешмата. Жената поля цветята и спря водата. Майка и син се запътиха към входната врата на старата къща. Домакинята отвори и покани сина си вътре.
- Влизай, мамо! - каза тя.
Стефан влезе в стаята и седна на стол до масата. Огледа се. Миришеше на свежо, на вар, с която майка му, през няколко месеца намазваше стените. Тя го правеше и за дезинфекция, а и за красота. Младият мъж се усмихна като видя и старата чугунена печка, която гореше на дърва. Най- вкусната храна през живота му, беше приготвяна тук, на тази фурна.
- Ела! - каза майка му. - ела в другата стая, там е дядо ти. Не го стряскай, ще говорим спокойно.
Стефан отвори вратата на по-малката стая и влезе. След него прекрачи прага и майка му. В средата на стаята имаше маса, а зад нея, беше седнал дядо Атанас. Той гледаше телевизора, който не беше пуснат. Обърна се и гледаше към госта.
- Я да видим сега, татко, кое е това момче, знаеш ли? - попита Елена.
Старецът изгледа от глава до пети младия мъж, наведе глава. Погледна към телевизора и каза:
- Пусни го, Ленче! Искам да гледам " На всеки километър".
Елена отиде до кринчето, пусна телевизора и се усмихна:
- Тате, отдавна не са давали твоя филм. Кажи сега, знаеш ли кой е този?
- А, гости ли сме имали? - попита дядо Атанас. - кой е този младеж?
Стефан се приближи до дядо си, хвана го за ръката и го погледна в очите и каза:
- Аз съм Стефан. Твоят внук, дядо. Не ме ли помниш?
Възрастният мъж отново наведе глава. Сбърчи вежди, начумери се. Напрегна всички мускули на набръчканото си лице и безпомощно се усмихна. Погледна към Елена и я попита:
- Ленче, кой е този младеж?
- Той е мой син, татко! - каза Елена. - мой син и твой внук.
Дядо Атанас стана прав. Олюля се. Стефан пъргаво скочи и го хвана под мишниците. Сложи го да седне отново на стола.
- Аз съм Стефан, дядо, внука ти. Помниш ли, как преди много, много години ни водеше с Миро, братовдчед ми, на бостана, в най-голямата жега. Откъсваше ни голяма диня и ни караше под ореха на сянка. Сядахме, аз на едното ти коляно, а Миро на другото. С боси крака все тичахме и ни гонеше. А ние, потънали в прах се търкаляхе по горещата земя. И после баба като ни видеше целите изцапани, потни и с изпокъсани дрехи, на теб се караше и викаше, че и тримата сме били на един акъл, помниш ли?
Старецът премигна няколко пъти, усмихна се, погледна внука си и каза:
- Продължавай, синко! Добре звучи, сякаш е приказка.
- А помниш ли дядо, как ни вземахте да берем царевица, а ние децата се състезавахме, кой ще стигне първи до края на реда. А беше горещо Но не се изморявахме. Вечерта сядахме и слагахме кочаните царевица в роначката и малките зрънца падаха в сандъка. А ти пееше, капнал от умора. Помниш ли?
- Как ти е името, момче? - попита дядо Атанас.
- Стефан, дядо, Стефан.
Елена избърса струйките сълзички под очите си и излезе от стаята.
Младият мъж се усмихна и каза:
- Помниш ли дядо, когато ме учи, как да живея пълноценно. Когато ме води до пчелите и ми ги даваше за пример. Как ми разказваше, защо работят толкова, че не търпят мързеливите и ги убиват. Помниш ли, когато ме изпратихте войник, колко се гордееше с мен, сякаш бях герой?
- Много е хубаво синко, не помня - каза дядо Атанас. - Майка ти казва, че съм болен, но аз съм добре. Хапвам си, гледам телевизия. Но тя не ме пуска навън. Каза ми, че мога да се загубя. А как ще се загубя, кажи ми. Тази къща аз съм строил с двете си ръце, не съм толкова загубен.
- Е, дядо, как помниш, че си строил къщата, а мен не ме познаваш?
- Майката ми каза, че съм я строил отдавна, с чичо ти.
Стефан отиде до чешмата, напълни чаша с вода и я подаде на дядо си. Старецът отпи глътка, остави чашата на масата, погледна към Стефан и каза:
- Виж, моето момче. Не помня, наистина. Много неща ми се губят. Знам само, че майка ти се тревожи за мен. Гледам да не я натъжавам и повечето време мълча. Мъча се да си спомням неща от живота ми, но стигам до някъде и не виждам нищо. Бели петна. Сигурно наистина съм болен. Как ти беше името?
- Стефан.
- И така, Стефчо! - продължи дядо Атанас. - Може би няма и да се оправя. Но това, което ми разказа преди беше много хубаво. Защо не идваш по-често, момчето ми?
- Дядо! - каза Стефан. - аз имам семейство, работя, нямам много време.
Старецът погледна към прозореца, проследи полета на няколко лястовички, обърна се към внука си и каза:
- Аз съм безсилен към старостта, Стефчо. Не помня, не го искам, но не помня. Но ако идваш при мен, по - честичко, да ми разказваш, ще съм по-добре. Спомените остават в миналото, те не се връщат. Всичко си остава там. Но ако мога да виждам внука си, да ме докосва младостта му, да си говоря с него, ето това са нещата, които си струват. Утре може да не си спомням за тях, но ще съм изживял щастливо тези мигове. Ще ме заведеш навън, да ме погали слънцето, да ме одуха вятъра. Искам да помириша и цветята, не само да ги гледам през прозореца. Това си струва, дори само като миг, а не като спомен.
Стефан наведе глава, погледна краката си, потънали в килима, стана от стола, целуна ръцете на дядо си и каза:
- Обещавам ти, дядо, ще идвам. Още другата седмица ще си дойда, заедно с моите деца. А сега ще тръгвам, че имам много работа, довиждане!
Стефан излезе от стаята и видя майка си, която бе зад вратата. Той я прегърна и каза:
- Майко, ще тръгвам, стана ми много мъчно. Няма да обядвам. Обещах на дядо, че другата седмица ще дойда. Ще видиш, как ще го накарам да си спомни. Това, което му разказах, го накара да се чувства добре и се усмихваше.
Елена изпрати сина си, целуна го и каза:
- Чух, че дядо ти каза, за нещата, които си струват. Ето, Стефчо, ето това наистина си струва, да усетя синовната обич. Ще те чакам, мамо, ще те чака и дядо ти.
На добър час и другата седмица си ела!
- Ще си дойда! - каза Стефан.
Младият мъж осъзна, че нещата, които си струват, не струват пари. Те са безценни.
Обич, уважение, внимание, грижа и съзнанието, че правиш близките си хора щастливи.
Явор Перфанов
21.06.2018
Г.Оряховица
:)
© Явор Перфанов Все права защищены