Когато бях малък, на Бакойците живееше една баба Бона. Беше прочута най вече със своята свидливост.
През зимата, баба Бона режеше парцали, после ги пресукваше, намотаваше ги на гранчета с помощта на мотовилка и ги занасяше да ги боядисат в ярки цветове.
През лятото сглобяваше стан, запретваше ръкави и започваше да тъче шарени черги.
Аз ходех да ù суча масури. Тази работа ми доставяше голямо удоволствие. Нашите бяха доволни, че не се скитам по улиците със селските гаменарии, а и, че ще бъде добре да се уча на труд. Особено ми беше приятно да наблюдавам как баба Бона изработваше шарките – ред след ред. Някои шарки ставаха толкова весели, че ме караха да подскачам от радост! Други пък изглеждаха тъжни... Попитах баба Бона не може ли да слага само весели шарки.
- Не може – каза тя. – Шарките на чергата са като нещата от живота. Понякога са весели, друг път пък са тъжни. Редуват се. Но тъжните неща са по-много. Веселите са по-малко – затова толкоз им си радваме...
В края на лятото, когато и ...