Когато бях малък, на Бакойците живееше една баба Бона. Беше прочута най вече със своята свидливост.

          През зимата, баба Бона режеше парцали, после ги пресукваше, намотаваше ги на гранчета с помощта на мотовилка и ги занасяше да ги боядисат в ярки цветове.

          През лятото сглобяваше стан, запретваше ръкави и започваше да тъче шарени черги.

          Аз ходех да ù суча масури. Тази работа ми доставяше голямо удоволствие. Нашите бяха доволни, че не се скитам по улиците  със селските гаменарии, а и, че ще бъде добре да се уча на труд. Особено ми беше приятно да наблюдавам как баба Бона изработваше шарките – ред след ред. Някои шарки ставаха толкова весели, че ме караха да подскачам от радост! Други пък изглеждаха тъжни... Попитах баба Бона не може ли да слага само весели шарки.

          - Не може – каза тя. – Шарките на чергата са като нещата от живота. Понякога са весели, друг път пък са тъжни. Редуват се. Но тъжните неща са по-много. Веселите са по-малко – затова толкоз им си радваме... 

            В края на лятото, когато изтъка всички черги, баба Бона ме повика и рече:

           - Дече, ти много ми помага това лято, затова сега искам да ти се отплатя. Вземи тези орехи и бъди жив и здрав! И догодина пак да дойдеш!

          После ми смигна заговорнически и ме изпрати до портата.

          Вървях към къщи и стисках в шепа трите ореха в джоба си. Имаше нещо  потайно в тази работа! Бях сигурен, че тези орехи са вълшебни! Представях си, че когато счупя първия от тях – от него ще излезе златна колесница... От втория сигурно ще потече несметно богатство... За третия – моята фантазия нищо не подсказваше. Затова нямах търпение да се прибера в къщи, за да видя какво има в орехите – особено в третия!

          Първият беше черен отвътре.

          Вторият – също ...

          Третият, обаче... Е, поне ядката му беше цяла! Извадих я внимателно, сложих я на масата и потънах в дълбок размисъл за нещата от живота.  Най-трудният въпрос пред мен беше как да разделя тази ядка на пет равни части – толкова бяха членовете на семейството ми и аз исках да ги почерпя – все пак това беше първата ми заплата!