Спомням си думите на мои приятели отпреди. Казваха ми, че голямата любов е една и си остава само тя, а ако изчезне нещо в теб умира. Оприличаваха го на частица, която трудно може да се възстанови, като празнина, жигосване, печат, който те променя завинаги. Разбира се не им вярвах. Как така ще станеш безчувствен?! Как така не ще можеш да обичаш пак? Бях убедена, че преувеличават, че са прекалено разочаровани и сами затварят очите си и обръщат гръб на любовта. Сигурна бях, че цялата промяна идва, защото са пораснали и е налудничево човек да обича по един и същи начин в продължение на години. Така си мислех... тогава.

Изведнъж Някой или Нещо ме "чу" и сякаш реши да ми докаже, че съм в грешка.

Ето ме година по-късно, опознала така наречената "празнина", която те променя завинаги и ставаш "безчувствен". Истината е, че то не е точно "безчувствен". Аз съм доста емоционален човек и смятам, че човек не може да няма никакви чувства, просто защото дори психопатите изпитват такива, но по доста по-изкривен начин. Както и да е... Не е това правилната дума, то няма и дума. То сякаш нещо е умряло в теб. Нещо микроскопично малко и невидимо, но ставаш една идея по-голям непукист, една идея по-прикрит от света, по-умерен във всичко, което правиш, казваш и чувстваш. Не, че не можеш да обикнеш някого, напротив - можеш. Можеш също и да се довериш. Но начинът, по който се случва всичко е коренно различен и преди смятах, че това е основно, защото всички сме различни и е логично взаимоотношенията да не си приличат особено. Но не! Пак съм грешала. Тук не става въпрос за тотално безразличие, за индиферентност, за липса на любов и чувства. По скоро тази малка частичка в теб е там и когато срещнеш някого, който да те обича повече, да те заслужава повече и да си струва повече, дори да имаш симпатии, дори да ти е прекалено мил и скъп, чувството не е толкова живо, колкото преди. Няма я леката искрица, която да ти доставя наслада, дори когато се опариш, дори когато те боли.

Дали ще успееш да обичаш по същият начин след време - не знам! На този етап бих казала: "Едва ли!", но на този етап. Силно се надявам това да е поредното ми грешно предположение.

Защо го пиша това ли? Не съм много наясно всъщност. Ще кажете, че има дневник за такива сълзливи и сантиментални неща. Може би ще го оцените като "поредната юношеска драма". Да, може и така да е. Наистина не е краят на света (вече това ми е като сутрешна мантра) като не можеш да събудиш отново онова, което сякаш е умряло в теб...а то ти липсва. Липсва ти, въпреки лошите мигове, сълзите и свиването на стомаха вечер, когато се опитваш просто да затвориш очи, но затвориш ли ги спомените те връхлитат ясни и страшни като духове от миналото. В животът има толкова по-важни неща, толкова по-големи проблеми, та аз сега за едната любов да седна да занимавам толкова хора. Всичко това е вярно. Затова не съм сигурна защо го пиша тук, при наличието на дневник. Да дам съвет? Не, определено не ставам за тази работа. Да се надявам, че Нещото ще види осъзнаването ми? Може би. Да се надявам, че някой друг с подобен проблем ще успее да проумее нещо и да си отговори поне на един въпрос? Да ви кажа, мисля че е това, колкото и нелепо да е, предвид темата и изобщо размишленията ми по-горе. Но в крайна сметка го написах. Дано не съм довела някого до отегчение, дано не съм загубила нечие време.
В крайна сметка не ставаме безчувствени, а една идея по-умерени и лично за мен - по-скучни. Но за сега е това, ще видим как са нещата след една година....

А може би и по скоро!