Поети, поети, поети. На вид свежи, стройни напети или невежи, но пък все драскачи заклети. С коси сиви, прошарени; с прически модни – сини и алени; с рошави гриви или плешиви. Кат за празник издокарани – с рокли, във гащи – всеки пише, всеки дращи скучни поеми безкрайни; цветущи, нежни сонети; стихове, черни и бели. Рими редят по конец. Плетат ги, преплитат ги, ред по ред и в отвес. И романи пишат, тежки, без никакви грешки.
Четох и слушах в захлас таз омая, като във рая. Не мога – рекох си – повече да трая. Реших и аз, окрилен, да опитам. Че дар нямам, го зная. От де? Ама пък в първи клас, завъртулки, ченгелчета писах и аз. Букви и думи редихме във втори. Може някаква дарба и в мен да проговори и да рекат някой ден хората: "Вижте минава на квартала поетчето. Ей го на, там, със каскетчето." Мечтая си аз, мечтая, обаче накрая, сериозно помислих, обмислих, реших.
Прописах, писах и стихосбирка написах. Горд, като всеки първак, нали съм бързак, да я отпечатам реших. А издател един, дори дв ...