Поети, поети, поети. На вид свежи, стройни напети или невежи, но пък все драскачи заклети. С коси сиви, прошарени; с прически модни – сини и алени; с рошави гриви или плешиви. Кат за празник издокарани – с рокли, във гащи – всеки пише, всеки дращи скучни поеми безкрайни; цветущи, нежни сонети; стихове, черни и бели. Рими редят по конец. Плетат ги, преплитат ги, ред по ред и в отвес. И романи пишат, тежки, без никакви грешки.
Четох и слушах в захлас таз омая, като във рая. Не мога – рекох си – повече да трая. Реших и аз, окрилен, да опитам. Че дар нямам, го зная. От де? Ама пък в първи клас, завъртулки, ченгелчета писах и аз. Букви и думи редихме във втори. Може някаква дарба и в мен да проговори и да рекат някой ден хората: "Вижте минава на квартала поетчето. Ей го на, там, със каскетчето." Мечтая си аз, мечтая, обаче накрая, сериозно помислих, обмислих, реших.
Прописах, писах и стихосбирка написах. Горд, като всеки първак, нали съм бързак, да я отпечатам реших. А издател един, дори двама, строго ми рекоха: "Да, ама ти, къде така новобранецо с твойте куплети? В наш`те редици стройни, многобройни, вървели са Яворов, Ботев; Смирненски, Вапцаров и Гео; Дебелянов, Багряна и още мнозина. Пиши, попиши. Напиши стихосбирки дузина, а ний ще помислим, ще обсъдим, ще видим."
Тъй рекоха те, ама аз – на инат – не. От стара коза яре съм. Бил съм в казармата, в онази, старата и нали съм дребен, в строя редях се последен. Обаче в строя, в оня де, само аз носех фенер и светех на всички. Високите, ниските; умните, простите; левите и десните ги пазеше в тил, единствено моята малка светулка. Понякога в пътя житейски – сивия-кривия, сам, без другар и светулката малка, е спасителен фар.
Абе, пиша аз пиша, строфи, куплети, сонети. Ама не съм поет като ония – истинските поети. Нито мога с мъдри мисли ред по ред да редя, ни чудни, дивни рими като плет да преплитам. Та си мисля вече. Мисля и премислям от вчера. Дали пък не е време, нещо друго да не опитам. Свят голям. Пъстър и шарен. Ей го – върти се. А пътища много – насам и натам. Щото накрая може да се окаже, че в кръг се въртя. Ами да!
Днес, за последно, реших в градския вестник да попитам и там да опитам това творение да блесне, на страница четвърта поне. Ама не. На вратата чукам, тихо влизам. Насреща – бюро. Зад него един очиларко брадат, мустакат – спи. Събуди се. Подавам му листа – не ще го. Но аз настоявам и той бавно го взе и се загледа... навън през прозореца. А там, поредната битка епична врабците провеждаха пак, неизвестно защо.
Та, зачете редакторът лека-полека, но някак неохотно. Ама после! Оживи се, замига; ококори се; в ухото си бърка; по тила се почесва. Мърмори, нарежда, вдига вежда и над стъклата към мене поглежда. Мълчи и ме зяпа. Не мърда. Глади брада. Отново към листа очи свежда и клати глава... Свърши. Вече не чете. А в мене – радост напориста. Вероятно много му хареса и си викам – охо! И очаквам да ни похвали – мене и листа и да каже нещо добро.
Пък той да речè: "Я по-добре, носи си фенера, джудже!".
© Борис Балкх Всички права запазени