Никое добро не е безплатно...
Бялата равнина рисуваше простори по небето. Идеше Коледа. Сухите дървета се катереха и въртяха като балерини на единия си крак. Студът пълзеше по тялото на пътника. Под качулката, очите му сълзяха, разсърдени сякаш от вятъра. Ледени късове засядаха в гърдите му.
От ноздрите на кончето, подарено му за службата му в хана, излизаше лека пара. От време на време животното тръсваше рязко глава, за да отхвърли лепящите се по очите му снежинки. В трескаво нетърпение пътникът прошепваше нещо в ушите на кончето. То се сепваше за миг и се затичваше, но вятърът омърлушваше и него. Затъваше в дълбоките преспи.
Между неравномерното проскърцване по пъртината се чуваше тихо мърморене. На качулатия му се стори, че халюцинира от студа. Кончето приказваше с човешки глас:
- Господарю, и аз като дърветата, до село ще стигна на един крак. Студът начупи другите. Нямам сили да те нося повече. До къде ще стигнем? Очите ми са стари, поболяха се от сълзите на небето...
- До село ще ...