Какво ли пък разбирам аз от любов? Че чак пък и пиша за нея.
Нищо не знам за любовта!
Вероятно не мога и да обичам. Не и както трябва.
Не знам нищо за онова пълно отдаване без да се замисляш дали е правилно или не.
Не знам нищо за онова доверие, което ти позволява да казваш всяка истина за себе си и другия. Без страх.
Не знам нищо за онази откровеност между двама, в която няма критика и осъждане, а само твоя и неговия поглед на нещата. И приемането му. Без обида.
Не знам нищо за онази споделеност, с която се говори за всяка радост или всеки проблем и всичко се решава от двама. Не еднолично.
Не знам нищо за онази сигурност, с която, ако се хвърлиш през глава в каквато и да е ситуация, си подкрепен безусловно.
Не знам нищо за силата на онова желание другият да е щастлив, което те кара да забравиш собственото щастие.
Не знам нищо за онази готовност да помогнеш, която те кара да зарежеш всичко, казвам всичко, по средата и да хукнеш.
Не знам нищо за онази страст, еднаквата и двупосочна, с която искаш и с която те искат – до полуда, до несвяст, до абсолютно вътрешно издълбаване.
Не знам нищо за онази нежност, която само при мисъл за другия ти насълзява очите. И сте двама с тази сълза.
Не знам нищо за всичко това. И за всичко останало в любовта. Засягало ме е само с периферията си. Толкова е имало за мен. Аз ли? Веднъж влязох в окото на циклона. Но се оказах сама. Сърцето в менгеме, пеперуди в корема, тежест в подкоремната област и ток по цялата кожа, не точно настръхване, а ток. Електричество. И при докосване – изтръпване. По върховете на пръстите напрежение, с чувството, че всеки момент ще изкочат искри…И никакво замъгляване. Само яснота. Кристална. Всички онези неща, за които някога съм писала. И всичко това заедно, само за един човек. Само веднъж. Останал в мен.
Така че, нищо не знам за любовта. Или пък не мога да обичам. И дори и да пиша за нея, не ми вярвайте. Дори и не ме четете. Не при мен. Четете другаде за нея. Така, както аз я виждам другаде.