Ноември. Онзи месец, в който се появих на бял свят - любимият ми месец. Същият месец, в който те отнеха от мен, превръщайки го в най-омразният ми. Ноемврийското ми сърчице, дето се поддаваше на чувствата тогава, стана същински лед. Студено, точно както настъпващата зима през този период от годината. Точно в денят, в който пораствах, макар и с мъничко, видях как си отиваш. Но не това, че е минала година в повече, ме накара да порасна. Пораснах, защото усетих какво е да се мъчиш да оцеляваш сам, да се мъчиш да продължиш, въпреки загубата. Пораснах, благодарение на теб. Точно този подарък беше най-ценен от всички останали. Подарък, който намери място завинаги в сърцето и паметта ми. Нещо, което не можеш да докоснеш, просто го чувстваш. А това е несравнимо с каквато и да било материална ценност на земята. Измина година. Година, през която всеки ден за мен беше онзи ноември. Лекувах прекалените ми емоции, заради които се наложи да лекувам и себе си... но не се излекувах.  Може би най - добрият лекар е времето. А тези вечери, наподобяващи ноемврийските.. така ги ненавиждам! Стоя и чакам телефонът да звънне, макар да знам, че няма да се случи. Свикнала съм да бъдеш до мен, в това се крие моята грешка. А повтаряна грешката, се превръща в навик. Лошите стари навици, рано или късно те довършват. Гледах как те отвеждат..и не можех да те прегърна за последно. Помня само как виках след теб, докато постепенно се отдалечаваше от погледа ми. Измина година и половина, а положението – все същото. Все още бушува същата свирепа, ноемврийска буря в мен. Аз обаче вярвам! Вярвам, че дори след нашата зима, може да изгрее слънце!  Вярвам, че всички които така жестоко ме осъждаха, може да ме разберат. Вярвам, че и ти ще се завърнеш... може би не същия. Може би също съкрушен и съвсем различен. Най - вероятно, дори още по-опасен за мен. Но не година, нито година и половина. Ще дам всичките години които имам, за да те върна към това което имахме! И някъде там, на края на дните ни.. ще се сещам, че съм отстоявала любовта си до последно и съм дала всичко от себе си, за нашето щастие. Защото сме свикнали, когато нещо се счупи, да го захвърляме, вместо да го поправим. След това си го купуваме чисто ново, докато и то не се счупи и не бъде захвърлено, както всички преди него. И така сменяш ли, сменяш.. но осъзнаваш, че нито един модел след това, няма да бъде като първия, който счупи и захвърли. Няма да го обичаш и държиш на него по същия начин. Търсиш го, но при захвърлянето си го счупил до такава степен, че вече колкото и да се опитваш да събереш частите му, е невъзможно да бъде поправено. И оставаш сам. Нека се замислим и оценим това, което имаме, преди то наистина да бъде загубено. По-късно, когато децата пораснат, се питаме защо повтарят нашите грешки. Нима ще
им обясним, че пораствайки ние преставаме да мечтаем?  Че преставаме да се борим, за това, за което цял живот сме копняли, само защото е  трудно? Това ли е примерът, който ще им дадем? Това ли е примерът, който ще представим пред себе 
си? Бори се, човеко, бори се! Не позволявай поредната човешка история, била някога изпълнена с мечти, да завърши с "а можеше да бъде различно"! Не заслужаваме такъв край на краткото време, в което сме гости на тази земя. Втора възможност, едва ли ще имаме!