Ноември. Онзи месец, в който се появих на бял свят - любимият ми месец. Същият месец, в който те отнеха от мен, превръщайки го в най-омразният ми. Ноемврийското ми сърчице, дето се поддаваше на чувствата тогава, стана същински лед. Студено, точно както настъпващата зима през този период от годината. Точно в денят, в който пораствах, макар и с мъничко, видях как си отиваш. Но не това, че е минала година в повече, ме накара да порасна. Пораснах, защото усетих какво е да се мъчиш да оцеляваш сам, да се мъчиш да продължиш, въпреки загубата. Пораснах, благодарение на теб. Точно този подарък беше най-ценен от всички останали. Подарък, който намери място завинаги в сърцето и паметта ми. Нещо, което не можеш да докоснеш, просто го чувстваш. А това е несравнимо с каквато и да било материална ценност на земята. Измина година. Година, през която всеки ден за мен беше онзи ноември. Лекувах прекалените ми емоции, заради които се наложи да лекувам и себе си... но не се излекувах. Може би най - добри ...