Нощен джаз в бар "The Who"
Бар "The Who" дишаше лениво под тежката мъгла, покрила в ефирна плът ъгъла на "Седмо авеню". И този път аз бях там, в 9:27h вечерта, завит в хладно очакване пред вратите на нощната обител. И този път нищо не се отчупи от мрака на слепите улици. Ръждивата лампа сипеше оранжево от стъкленото си око и кичеше във въздуха малките кристали на блеснали, дъждовни капки. Изчаках три минути нещо да се случи и оставих мрака да блести, докато лампата вали в оранжевия въздух.
Влязох тихо през вратата.
В сърцето на бара и тази нощ хората не бяха себе си. Приличаха на клетници, обрулени от ранените си скрупули, дошли за мъничко утеха в чашките с ухайна смут. Контурите на всички се разляха в името на нощен бар "The Who" и дори цветовете се замислиха дълбоко, дали да избледнеят по непознатите лица.
Аз бях оставил палтото и старата си маска още при входа и вече потъвах в забрава сред околните, повярвал в лъжата, че съм друг. Както синята кeсийка, с която вятърът се заигра, мислеше, че е самият вятър, така и аз повярвах и нарисувах новия си портрет.
Сега бях другият Никой, който пиеше червения си като око коняк и искаше вместо него да вкусва ром. Тъжният бармaн искаше да бъде запотената чешма и със сълзите си да измие всички мръсни чаши, включително и тази на разкаяната си приятелка. Пушачът от масата пред мен пък искаше да бъде белият воал, обвил бедрата на певицата, която тук отронваше сълза. Стъклената като в отражение от диамант сълза...
Един изнежен тип от другия край на бара искаше да бъде раздвоен в бедрата, с кожа от сатен, щом забеляза погледа на пушача, удавен в тях до дъно. Пианистът пък, отчаян, жадно гледаше старата жена от сепарето и искаше да бъде червилото по сухите й устни, живнали за миг от допира на капките вермут.
В сърцето на бара и тази нощ хората не бяха себе си, oсвен една жена, взела кожата си сякаш от красиво черния, класически роял. Това беше по-живата и истинска дори от детски спомен джазова певица. Ненаситна и ревнива в желанието си да бъде себе си, тя беше сама гласa си златен, изпълнил стаята с оранжевия ореол на горящите свещи. Беше самия дим в светлината от гласа.
Преглътнах червения коняк и го вкусих в гамата на рома. И то навреме, за да чуя полъха на сладката усмивка, отронена от нощните й устни. Тя остави карамела в гласа си постепенно да се разтопи и пианистът сам поръси глазурата на песента, с малките черни клавиши. След това певицата въздъхна унесено и пусна очите си да се разходят сред сърцата в бара.
Погледът й се понесе в помещението от мъгла и лакомо погълна пурпурния копнеж на изнежения тип. Погали, като спомен-ласка, бузата на догарящата в грях старица и се търкулна по желанието от ръба на пресъхналата чаша. После продължи по похотта на белия воал, който като пяна на прииждащата в мене ревност, угаси разгорещения пушач.
В моето сърце накрая, тя видя румените мисли, неприсъщи дори за влюбения ум. Изпих на екс душата си, втечнила се на ром, и тръгнах да си търся нова, в посоката към черния роял. Там тя вече ме очакваше и оправяше смирено гънките на бялата си рокля.
- Ти обичаш и вярваш искрено в джаза - започнах аз, - а това те прави истинска, дори в бар "The Who". Затова реших, че ако те обичам, джазът може и на мене да изпее истината кой съм аз.
Тя се засмя, приближи се и ме хвана нежно под ръка. Погледна ме в очите и след като примигна, за да покаже, че е искрена, отвърна:
- Тогава приготви се, защото следващата песен е в дует.
Посветено на Нина Симоун - вечната в джаза.
Zimed
© Зимед Все права защищены