НЯМА ФЕРАРИ ЗА ГАРИ
Салончето е малко. Стените му са покрити с множество фотографии, постери и изрезки от списания на червени Ферарита, а по рафтовете на поолющените секционни шкафове – множество малки автомобилчета – отново само червени и само Ферарита. Различни модели. Като че ли тук е склад или по-точно музей на Ферари. Но не е музей, а дом. Дом, в който е дошла смъртта.
В средата на салончето е натрупана пирамида от хризантеми, а сред тях едва се вижда моравото, неузнаваемо, мъртво лице на Гари. На овехтялото диванче до ковчега седят няколко възрастни жени в черно, а на стол до главата му – млада жена с подпухнали очи. Очи невиждащи, вперени някъде далеч от тук, където блуждае мисълта ù. Може би там, където е била с него. Или може би там, където ще бъде, но без него. От другата страна до главата му е поставен голям портрет в рамка, на който лицето на Гари е такова, каквото го знаят всички – двадесет и пет годишно, усмихнато и красиво. Покрай ковчега минават хора, палят восъчни свещ ...