НЯМА ФЕРАРИ ЗА ГАРИ

           Салончето е малко. Стените му са покрити с множество фотографии, постери и изрезки от списания на червени Ферарита, а по рафтовете на поолющените секционни шкафове – множество малки автомобилчета – отново само червени и само Ферарита. Различни модели. Като че ли тук е  склад или по-точно музей на Ферари. Но не е музей, а дом. Дом, в който е  дошла смъртта.

             В средата на салончето е натрупана пирамида от хризантеми, а сред тях едва се вижда моравото, неузнаваемо, мъртво лице на Гари. На овехтялото диванче до ковчега седят няколко възрастни жени в черно, а на стол до главата му – млада жена с подпухнали очи. Очи невиждащи, вперени някъде далеч от тук, където блуждае мисълта ù. Може би там, където е била с него. Или може би там, където ще бъде, но без него. От другата страна до главата му е поставен голям портрет в рамка, на който лицето на Гари е такова, каквото го знаят всички – двадесет и пет годишно, усмихнато и красиво. Покрай ковчега минават хора, палят восъчни свещици, кръстят се, оставят букет хризантеми – сега е сезонът на хризантемите – целуват или не студеното му чело и разпятието, оставено върху гърдите му, бършат очи  и излизат навън да водят тихи разговори и да чакат кога ще изнесат ковчега, за да го съпроводят в последния му път.

           После идва свещеникът, опява тялото и сред писъците на майка му, силния плач на роднините и хлиповете на стария му дядо, повтарящ в несвяст „Защо, сине… какво направи… защо аз съм жив, а ти… чедо… сине…”, приятели и братовчеди изнасят на раменете си ковчега с тялото на Гари. Процесията тръгва към гробището. Опело в църквата не му се полага. Такива като него, Бог не ги желае в своя храм.

***

          „Едно Ферари с цвят червен, едно за теб, едно за мен, това му трябва на човекааа…”.  Не се вижда никой, но гласът се носи над септичната яма, която копае невидимия певец. Вижда се само пръстта, която изхвърля с лопатата навън и тя се трупа до ямата. Всички, които го познават, знаят, че това е любимата песен на Гари. Това е мечтата му.

-         Ех, поне веднъж да седна зад волана на едно червено Ферари, както се казва – ще мога после да умра… - казваше  понякога Гари на шега.

           Всъщност се казваше Георги. Името, с което го знаеха сега, беше получил като дете в училище, в кръжока по шах. Беше добър шахматист. Най-добрият, рядко се случваше някой да го победи. „Ти си същи Гари Каспаров, бе братче!” възкликна веднъж едно от момчетата, след като  беше загубило партията. Оттогава всички така му казваха. Беше и много добър ученик – паметлив и буен. Ако някъде станеше пакост, щеше да е чудо, ако той не е замесен. Живееше с баба си и дядо си. Майка му се  раздели с баща му, когато беше малък. Гари завинаги запомни побоищата, когато тя пищеше, а той бягаше да се скрие, където свари, за да не го докопа пияният му баща, обезумял до  жестокост. На другия ден побойникът изтрезняваше, ставаше тих и кротък, гузен. Опитваше се да  заговори детето си, но то се дърпаше и мълчаливо го гледаше под вежди. Боеше се от него и в невинното му сърце растеше като бурен покълналата вече омраза. След поредния жесток побой, съседи се обадиха на дядо му и той прибра дъщеря си, пребита почти до смърт, заедно с малкия Гошко. Заклаха овца, за да наложат посинялото ù, натрошено тяло с прясна овча кожа, та да оживее. После тя се омъжи втори път.  Роди му се сестричка, но вторият баща не го прие. Веднъж Гошко чу да казва на майка му „Твойто кьоравото пак иде”, защото момчето носеше очила. Не го заобича дори и тогава, когато баткото, забравил себе си, се хвърли в реката и едва спаси малката си сестра, когато я повлече бързея и тя за малко не се удави. После майката с пастрока и сестричката се преместиха в града, а него оставиха да живее при баба си и дядо си. Те бяха доста възрастни, но го обичаха и добре се грижеха за него. Когото завърши осми клас с много добър успех, го изпратиха да учи в града, а после баба му почина. Едната пенсия на дядото не стигаше да го издържа, майка му също не можеше да помогне, защото беше останала без работа и Гари трябваше да напусне училище. Не успя да завърши, върна се на село и остана с основно образование.

         В селото нямаше работа, парите не стигаха, пък и се срамуваше да живее от пенсията на дядо си, беше млад и силен, затова без неудобство вършеше всичко, за което го наемат. Прекопаваше градината на някоя бабичка, товареше, пренасяше, режеше и сечеше дърва. Старите майстори-строители го познаваха и го  вземаха да им помага понякога, когато имаха обект извън селото. Той беше съобразителен, сръчен и възприемчив, винаги беше весел и все пееше, и все за това червено Ферари. Запозна се с Радостина, когато  бригадата им работеше в друго, по-голямо село. Баща ù се замогнал в чужбина, работел за някакъв бос от града, казваха съселяните им. Строяха нова, по-голяма къща, той си идваше отвреме-навреме, а жена му контролираше строежа. Дъщеря им учеше в града, но беше лятна ваканция и си беше на село. А Гари беше хубавец. Прехвръкна искра между двамата млади и започна любовта им.

            Тогава се чу, че баща му, родният, умрял. След поредния запой се подпалил и изгорял в къщурката, където живеел сам. Гари отказал да отиде на погребението. Не му беше простил.

           Къщата на Радостина беше завършена, но те продължиха да се срещат. Млади и волни пътуваха през ден-два от едното село до другото или тя, или той. Родителите ù бяха против тази връзка. Мислеха за бъдещето на единственото си дете, имаха други планове за нея и смятаха, че тяхното момиче не е за него. Направиха много, за да ги разделят, но младите бяха упорити и не успяха. Когато Радостина забременя и се пренесе при Гари и дядо му, те отказаха да приемат това съжителство. Дъщеря им беше винаги добре дошла вкъщи, но Гари не искаха да го виждат.  После се роди детето. Беше момче. Младият татко беше много  щастлив. Гледаше малкото човече и си обещаваше, че то никога няма да разбере как се живее без баща.

          Лятото мина.  Работа нямаше и пенсията на дядо му, детските и социалните помощи не стигаха за четиримата – за храна, за ток, за вода, за памперси. Къщата не беше нова, беше неудобна и неотоплена. Радостина стана мълчалива и все по-рядко се усмихваше. Докато една нощ, легнала върху рамото на любимия си, в тъмното му каза:

-         Детето си иска своето, Гари. Тук ми е трудно да го гледам. Аз ще си отида у дома, при мама, знаеш, че там нищо няма да ни липсва. Ти ще идваш да ни виждаш. Само за зимата,  а когато тя свърши, ще се върнем. Не се сърди, не тъгувай, това е за доброто на малкия, миличък.

           Гари нищо не каза – знаеше, че тя има право. Но до сутринта не можа да заспи от страх, че онова, което ги очаква, ще ги раздели. Вече беше разбрал, че и като свърши зимата, парите пак няма да стигат и пак ще бъде трудно.

          На другия ден събраха багажа и с колата на приятел ги откараха в дома на Радостина. Гари остана сам, но те му липсваха. Беше му чоглаво и криво, чувстваше се виновен, че не може да им осигури онова, от което имат нужда. Вече не пееше. Започна да влиза в кръчмата. Преди го правеше много рядко. Избягваше, защото помнеше баща си. Беше се хванал, че когато пие, започва да прилича на него. Ставаше необуздан, гневът и яростта го обсебваха, губеше контрол над себе си и вършеше неща, за които после съжаляваше.

           Тази съботна вечер в кръчмата се бяха събрали приятели, когато влезе Пепи. Беше дошъл от града да нагледа баба си, а и местните момичета. Той беше син на Цветан Цветния, а баба му беше съседка на Гари. В основното училище двамата бяха съученици и оттогава между тях имаше съперничество и вражда. Бащата на Пешо се замогна, стана голям бизнесмен. Започна със старо желязо  и цветни метали, затова му излезе прякора Цветния. После се изсели със семейството си в града. Цял палат построил там, говореше се, че се занимавал с внос и търговия на стари и крадени автомобили. Отворил си автокъща. Не била чиста работата му, но в полицията били негови хора, ловувал, ядял и пиел с тях, плащал им щедро и те го покривали за каквото и когато трябва.

           Пепи беше як, дебеловрат и нискочел, караше скъпи коли, често ги сменяше, а напоследък си идваше  на село с червено Ферари.

          Той седна наблизо и няколко познати момичета веднага се настаниха на масата му, където питиетата се поръчваха едно след друго и веселбата постепенно ескалираше. По едно време Пепи извика:

-         Ей ти, таткото, няма ли да почерпиш за синчето, а?

          Гари пламна. Едва беше събрал за бутилката евтината ракия, дето пиеше с приятелите.

-         Да не би случайно да нямаш пари? Или пък не е случайно… - продължаваше да го дразни дебеловратият. Юмруците на Гари се свиха, та чак кокалчетата му побеляха. Но пак замълча.

-         „Едно Ферари с цвят червен, едно за теб, едно за мен, това му трябва на човекааа… - нарочно запя синът на Цветния.

-         Ей, бармане, я пусни да чуем за Ферарито, бе. – провикна се  Пепи, който явно беше прекалил с уискито. – А ти, шахматиста, ела, ето ти ключовете, качвай Ферарито и иди при жена си да я повозиш, че на нея Ферарито ще  ù отива. Заведи я в някой бар, нали син ти е родила… Ела де… - и подхвърли ключовете на масата.

            Гари се надигна от стола със свити юмруци, но приятелите му го дръпнаха. Той седна. Гледаше под вежди и стискаше зъби. 

            Момичетата вече бяха пияни и се лигавеха около Пепи и той забрави за своя отдавнашен съперник. Сбиването се размина.

            По някое време Гари си тръгна. Вкъщи си легна на леглото с дрехите и зачака. След не много фарове осветиха улицата и чу бръмчене на автомобил. Застана до прозореца в тъмната стая. Различи червеното Ферари. Чу го, че спря малко по-нататък, знаеше къде – пред къщата на съседката баба Петра. После пак легна. Пушеше цигара от цигара. Едва изчака още един час и стана. Излезе на двора и огледа махалата. Наоколо не се виждаше светлина, къщите бяха тъмни, къщата на бабата – също. Значи всички спяха.

           Излезе на улицата, бавно се приближи до Ферарито. Беше готов всеки миг да побегне, ако се включи алармата. Но не се чу никакъв звук. Беше взел брадвата. Щеше да насече тази шибана кола, мамка му… Вдигна я, замахна, но… се спря, дожаля му – хубава машина е. Погали гладката повърхност нежно, като жена, посегна към дръжката… не повярва… - беше отключена. „Ха-ха, оня е толкова пиян, че е забравил да я заключи…” – възрадва се Гари. Не може да бъде! И ключовете бяха на таблото. „Значи оня е мъртво пиян. Или пък може някое от гаджетата да си е довел… май много е бързал.” Влезе, запали мотора и натисна педала.

         Когато чу бръмченето на мотора, Пепи се усмихна в тъмното „Будалата клъвна”. Стана и надникна зад пердето. Обади се на баща си.        

-         Тате, кажи на ченгетата да тръгват към Радини. Оня се хвана. Нали ти казах, че лесно ще го пипнем.

           Гари натискаше педала по безлюдното шосе. Фаровете режеха черната завеса на мрака и откриваха пътя пред него. Беше късно след полунощ, нямаше движение, сърцето му щеше да изхвръкне от вълнение „Едно Ферари с цвят червен, едно за теб, едно за мен, това му трябва на човекааа…” пееше Гари с пълно гърло, а колата летеше към селото на жена му. Когато стигна пред къщата на Радостина, спря. Тогава сякаш осъзна колко нелепо е всичко – как ще я събуди, та нали и майка ù също ще се събуди. И какво ще ù предложи – да се повози в крадена кола. Сега и тук, пред дома, където спеше синът му, разбра, че тя няма да приеме, че ще се ужаси, ще го изгони и ще го презре. Обърна колата и тръгна по обратния път. На кръстовището, преди да излезе на магистралата, видя светлоотразителните жилетки. Даваха му  знак да спре, той намали, но после натисна по-силно педала и изфуча край тях. Без малко да прегази единия, той едва успя да отскочи назад. Те веднага тръгнаха след него. Само че той беше успял да набере преднина и натиснал педала до край, им бягаше на голямо разстояние. Когато влезе в селото, намали скоростта, а после зави в своята улица. Паркира Ферарито пред къщата на баба Петра. Взе си брадвата, която беше до него на седалката и слезе. Сякаш че го беше чакал, от двора веднага излезе дебеловратият и избоботи:

-         Чакай бе,  ти къде си ходил с моята кола? Значи крадеш, а, копеле нещастно?

           Точно тогава пристигна и полицейската кола. Явно знаеха къде да го намерят. Гари едва сега чу щракването на капана, в който беше паднал, още щом натисна педала на Ферарито.  Двамата полицаи слязоха. Тримата стояха пред него, а той стоеше срещу тях с брадва в ръка.

***

          Арестуваха го, подведоха го под отговорност. Пепи свидетелства, че е оказал съпротива и посегнал с брадвата на единия от полицаите. Другият потвърди. После го пуснаха, но му повдигнаха обвинение. 

         Звънеше на Радостина, но тя не отговаряше.

         Осъдиха Гари на една година затвор.

         Когато отиде да види най-милите си, тъща му не го пусна вкъщи и го изгони. Радослава стоеше до нея и не каза нито дума. Не поиска даже да чуе обяснението му. Гледаше го с упрек и тъга. Пламъчетата в красивите ù очи бяха угаснали, те бяха станали пусти. Тогава  се покри с пепел и последното въгленче надежда, което до сега тлееше в него, че животът му е нужен на някого. И светът му стана пепелив.

***

          В деня, когато трябвало да дойдат, за да го приберат в затвора, той тичешком мина покрай мен и, както обичайно, ме поздрави. Отиваше си към къщи. Не видях нищо странно. Гари си беше такъв – или вървеше, сякаш е на пружини и всеки момент ще литне, или тичаше. Можех ли да знам, че бърза, за да сложи по-скоро въжето на врата си, та като дойдат ония, да останат с празни ръце? Само броени минути след като ми пожела „Добър ден”, го направил. Открил го старият му дядо около половин час по-късно.

***

-         Шефе, обаждам ти се да ти кажа, че оня голтак днес го погребват. Радето е свободна вече, шефе. Нали Пепи я харесваше… Що не вземем да се сватосаме с тебе… Помниш ли, че той преди време я искаше. Че… нали и на него няма да му е за първи път…            

-         Ще се сватосваме, а… Ами копелето му аз ли ще го гледам, бе?

-         За детето не мислете. Все едно, че го няма. Ние ще го отгледаме, жената е млада… Свободна е вече Радето, шефе…

***

         Процесията стигна до гробището, до прясно изкопания гроб. Свещеникът започна отново монотонното си опело, а когато свърши, затвориха ковчега. Започнаха до го спускат. Майката на мъртвия запищя и се задърпа след него, но здравите ръце на мъжа ù я удържаха. После се отпусна като парцал в ръцете му под непомерната тежест на вината, която чувстваше. По капака затрополиха  тежките буци пръст. Затрупваха под земята онова, което бе останало от Гари.  

         След малко на гробището се виждаше само една нова могилка и една млада жена до нея, загледана с невиждащи очи в прясната пръст. А небето над селото беше паднало ниско, толкова ниско, че хората в черно, които се разотиваха от гробищата, вървяха прегърбени под неговата тежест.