Влетях в стаята, колкото се може по-бързо. Малката ми сестричка стоеше сгушена в ъгъла до леглото си с ръце закриващи мъничките й уши. Бистри, топли сълзи бяха окъпали нежното й личице. При този й вид сърцето ми се сви.
- Хей, малката! – подвикнах й аз с престорен веселяшки глас.
- Батко, страх ме е... – продума тихо тя. Гласчето й трепереше, докато произнасяше думите.
- От какво, Деси?
- Защо мама и татко се карат и си викат, тъй силно? – попита ме тя и надигна тъжните си големи очи към мен. В този момент не ме бе срам да си призная, че не знаех какво да й отвърна. Защо? Защото семейството ни се разпадаше и сякаш никой нищо не можеше да стори, за да предотврати това.
- Не се карат... – продумах и дори сам не си повярвах...
- Бате, може да съм само на седем, но не съм глупава... Разбирам, че има нещо... Какво е то? Не се ли обичат вече? Та нали това са мама и татко, които винаги са се обичали и се обичат?! – изрече тя и обърса с ръкава си две сълзи, които сякаш се надпреварваха помежду ...