1.03.2015 г., 23:29 ч.

Обещай ми нещо, сестричке... 

  Проза » Разкази
1234 0 4
4 мин за четене

Влетях в стаята, колкото се може по-бързо. Малката ми сестричка стоеше сгушена в ъгъла до леглото си с ръце закриващи мъничките й уши. Бистри, топли сълзи бяха окъпали нежното й личице. При този й вид сърцето ми се сви.
- Хей, малката! – подвикнах й аз с престорен веселяшки глас.
- Батко, страх ме е... – продума тихо тя. Гласчето й трепереше, докато произнасяше думите.
- От какво, Деси?
- Защо мама и татко се карат и си викат, тъй силно? – попита ме тя и надигна тъжните си големи очи към мен. В този момент не ме бе срам да си призная, че не знаех какво да й отвърна. Защо? Защото семейството ни се разпадаше и сякаш никой нищо не можеше да стори, за да предотврати това.
- Не се карат... – продумах и дори сам не си повярвах...
- Бате, може да съм само на седем, но не съм глупава... Разбирам, че има нещо... Какво е то? Не се ли обичат вече? Та нали това са мама и татко, които винаги са се обичали и се обичат?! – изрече тя и обърса с ръкава си две сълзи, които сякаш се надпреварваха помежду си.
- Миличка... – започнах бавно да говоря. – Големите са така, разбираш ли... често пъти се случва в живота на хората да настъпят лоши времена и с тях караници. Но ти не ги слушай какво говорят, знаеш, че те обичат, нали? – попитах и седнах до нея. Придърпах я леко до себе си и я обгърнах внимателно с ръце. Обичах сестричката си толкова много, та тя бе най-прекрасното малко създание на света и не заслужаваше да преживява това, поне не и на тези години...
- Знам, че ме обичат. И теб те обичат! – рече Деси и ме шмугна в ребрата с лакът.
- Ох... – изсумтях, преструвайки се на ранен, а на личицето й заигра лека усмивка. Но все пак в очите й все още се четеше онзи страх от загубата и неизвестността.
- Те няма да се разделят, нали? Ще останат заедно въпреки всичко! – гласът й започна да придобива повече сила и увереност.
Усмихнах се. Какво можех да й кажа? Истината бе, че родителите ни щяха да се разделят и то съвсем скоро... И едва ли някога изобщо щяха да се съберат отново. Но как да кажеш това на едно дете? И да разбиеш мечтите и детството му? Да изтръгнеш малкото сърчице и да го стъпчеш? Да му покажеш още от тогава, че за жалост щастлив край има само в приказките... Че реалността е друга? Не, не посмях да й кажа истината...
- Нали знаеш, че каквото и да стане ние си оставаме заедно? Все пак аз съм големият ти брат и ако някое момче се опита да разбие сърцето ти, аз ще счупя главата му? – усмихнах се широко с надеждата да й предам усмивката си.
- Хахаха, батее... – изписка тя и прикри зачервените от срам бузки с ръцете си. – Още съм малка за такива неща!
- Аз да кажа... Ела тук. – тя скокна от земята и се хвърли на врата ми. Сгуши се в прегръдката ми и започна да се смее, тъй искрено. Най-накрая усетих облекчение. Поне за тази вечер тя нямаше да мисли повече за разбиващото ни се семейство.
- Не съм аз виновна, нали? – попита ме Деси отново, надигайки главата си към моята.
- Как можеш да си го мислиш изобщо?? Те те обичат и биха дали всичко, за да си добре. Не говори така повече! – отвърнах троснато аз с надеждата тя да се стресне и да изгони тази мисъл от съзнанието си.
- Добре...
- Хей, обещай ми нещо.
- Какво, батко?
- Един ден, когато станеш красива и успяла жена да имаш прекрасно семейство! И да ги обичаш много!
- Обещавам! – усмихна се тя широко и в очичките й заигра малко пламъче от вълнение.
- Само така! – погалих я по главата аз, а след това започнах да я гъделичкам. Искреният й смях успокои и моето сърце и притеснен разум. Макар и да бях големият брат и да се очакваше от мен да бъда силен и уверен и аз тайничко плачех вътре в себе си, и се раздирах от проблемите на родителите ни. И от това, което щеше да последва от тези кавги...
Но времето измина така бързо... Дори не го усетихме. Да, семейството ни се разпадна, но ето - малката ми сестричка порасна... Толкова бързо се превърна в красива млада дама. И най-прекрасното бе, че въпреки разбитото детство и мечти тя създаде своето перфектно семейство и обичаше съпруга и децата си така, както никой друг. Защо ли? Защото Деси бе лишена от това като дете и целта на живота й бе да осигури тази любов и сигурност на своето семейство. И успя.

© Алекс Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Публикуваш рядко, но разказите ти са чудесни. Добри наблюдения, верни преценки, позитивизъм;
  • Това, което не ни убива, ни прави по-силни...Поздравления!Добре разказваш.
  • Благодаря за прекрасните думи! Означават много за мен!!
  • Да! Това е разказ, заслужаващ най високата оценка на читателя - препрочитане! Тук има толкова и обич, и нежност, и кураж. Тук думите са послания на доброто и всеотдайността, а изводите са категорични и позитивни. Браво, Алекс!
Предложения
: ??:??