Ограбен живот - продължението

                                                 вулгарен рома - 21-ва част

Прибра апарата в джоба си и ми направи знак да излезем от стаята.

   - Да не сте мръднали! – заповеднически каза на жената и излезе навън. Аз го последвах.

   - И сега какво? – попитах  докато слизах по стълбите на къщата.

   - Сега ще чакаме – опита се да бъде спокоен той – Всичко зависи от Саръка! Дано не направи някоя глупост.

   - Ами ако направи?...Ако се обади в полицията и проследят телефона?...А?...Тогава сме в гъзъ!

   - Не.  За полиция и дума не може да става – каза Вичонти – Хора като него не се обръщат към полицията. По-вероятно е да  потърси помощ от неговите хора.

   Стоях загледан в земята пред себе си и нищо не казах. Бях много уплашен. Отвлякохме дете барабар с майка му и сега се надявахме да заловим чрез тях един опасен бандит за който се твърдеше, че е убивал хора. На всичко отгоре  вярвахме, че той ще изпълнява това което му кажем и няма да предприеме нищо от своя страна. Това ми се струваше фантастично. Не го вярвах. Бях убеден, че нещата ще се развият по съвсем друг начин и той нямаше да е благоприятен за нас. Споделих опасенията си със Светльо.

   - Да и това го има – каза ми той – Но така или иначе няма от къде да знаем какво точно ще се случи. Единственото на което може да разчитаме е, че той не знае кои сме и какво искаме. Още повече не мисля, че би рискувал живота на детето си за да показва мускули. Остава да си изиграем картите правилно и да се надяваме, че ще ни се върже. Така или иначе скоро ще разберем.

   - Имаш ли някакъв план ? – попитах аз.

   - Да. Слушай какво ще направим – започна да говори.

   Малко след Вакарел, посока Бозяковци имаше едно доста голямо, оголено пространство с ниска растителност и камънаци разпилени навсякъде. Тук там растеше по някое дърво обрасло с храсталаци около себе си, наклонило корона към земята, като, че ли беше умислено в своята самота. Това място беше една стара изоставена кариера от която навремето са добивали Бог знае какво. Затова и на места имаше  големи скални късове, останали от взривяваните с бомби скали. Точно тук, точно на това място трябваше да се появи Саръка. Сам. Вичонти го беше избрал именно заради възможността да го наблюдаваме като на тепсия. Така, ако имаше някой с него, щяхме да забележим.

   Бяхме се заложили на едно възвишение в близост до изоставената кариера, от където с бинокъла, който носеше Светльо, можехме да наблюдаваме спокойно местността и част от пътя по който очаквахме да дойде Саръка.

   Но нека ви кажа какво се случи преди това. Когато след час Вичонти се обади на бандита, онзи определено беше по-спокоен от преди. Поне не крещеше като луд, а слушаше какво му се говори. Детектива ясно му даде да  разбере, че целта на отвличането не е откуп, а привличане на внимание. Каза му още, че не трябва да се притеснява за живота си, защото ако това е целял е щял да го направи без проблем, след което му изброи случаите в които сме го наблюдавали. Т.е. в които е бил лесна мишена за свиткане. Обясни му, че е прибягнал до това отвличане, за да бъде изслушано предложението, което той има към него. За целта естествено трябваше да се срещнат. Каза му още, че  ако се опита да направи някоя глупост никога повече няма да види синът си. Каза, че ще бъде наблюдаван през цялото време и ако не е сам, ако има опашка от свои хора да се сърди на себе си. Чак когато Саръка неохотно се съгласи да следва инструкциите му, детектива му каза да кара към Вакарел. Когато пристигнеше, той трябваше да спре от северната страна на жп гарата и да чака обаждане. Това трябваше да стане след час. Веднага след това ми каза да се качвам на буса и да слизам към Вакарел. Там трябваше да чакам да пристигне бандита и след това  да му се обадя. Така или иначе трябваше да сме сигурни, че е сам. Качих се на буса и подкарах по пътя надолу.

   Не след дълго пристигнах в селото, паркирах малко по-настрани от гарата и пеша се отправих към една градинка, която беше разположена точно от северната й страна. Седнах на една пейка и зачаках. Вече беше обед и аз изглеждах точно като бачкатор, който кара обедната си почивка на сянка под дърветата в градинката. Времето течеше бавно и напрегнато. Бях се вторачил напред и с всяко появяване на някоя по-сносна кола сърцето ми прескачаше. Накрая забелязах една червена ,,Алфа,, бавно да паркира на десетина метра от мен. Вгледах се в шофьора и ясно забелязах бръснатата глава на предната седалка. Беше Саръка. Оглеждаше се и аз веднага отместих поглед от него. Взех една пръчка от земята и започнах да си чопля обувката. Правех се на разсеян с две думи. Извадих телефона и се обадих на Вичонти.

   - Тук е – кратко казах аз.

   - Сам ли е? – попита той.

   - Да, доколкото мога да видя. В колата се вижда само той, а и друга кола не се е появявала след него.

   - Постой още десетина минути и виж дали няма да се появи. После тръгвай насам. С каква кола е?

   - Червена ,,Алфа,,.

   - Ок, Емо. Като тръгнеш към мен пак ми се обади.

   - Добре – казах аз и прекъснах връзката.

   Продължих да го наблюдавам, но така или иначе не видях да има други с него. Постоях малко повече от десет минути и бавно се отправих към буса. Когато вече потеглих към Бозяковци се обадих на детектива. Казах му какво съм видял.

   - Дотук добре – каза ми със задоволство той – Идвай по най-бързия начин и да действаме.

   Дадох газ по завоите нагоре и не след дълго паркирах зад познатата ми вече къща. Качих се по стълбите и влязох в стаята, като не забравих да си сложа маската преди това. Майката и детето бяха здраво омотани с въже и устите отново им бяха залепени с тиксо. Вече не седяха, а лежаха на пода. Когато Вичонти ме видя да влизам през вратата ми направи знак да остана там, след което се обърна към жената и й каза шепнешком:

   - Не си и помисляй да издаваш някакъв шум или каквото там решиш. Иначе виждаш ли го тоя – и посочи към мен – Ще стои отпред и при най-малкия ти опит да се освободиш ще стане страшно. Ясен ли съм? Мисли за детето! – говора му беше заплашителен и заповеднически. Не издаваше никаква емоция. Жената го гледаше уплашено и клатеше глава в знак, че го е разбрала. Вичонти се навдигна от наведеното си положение и тръгна към мен. Избута ме през вратата и ми направи знак да го последвам. На стената на къщата имаше един облегнат дървен кол, дълъг около метър със заострен край по който си личаха следи от прясна пръст. Детектива го взе и ние влезнахме в буса. Той го запали и ние бавно излязохме от задния двор на къщата след което той подкара по пътя надолу. Така и не разбрах какво ще прави с този кол.

   - Къде отиваме – попитах объркано аз.

   - Ще видиш – беше краткият отговор.

   Така стигнахме до гореспоменатото възвишение, от което се откриваше гледката към кариерата. Светльо паркира буса до едно дърво в подножието на хълмчето, а ние се заизкачвахме пеша по него. Когато стигнахме до горе, легнахме по корем на тревата и той изкара бинокъла.

   - Виждаш ли онази скала там? – попита той като посочи с пръст напред. Насред полето, осеяно, както казах с камънаци и храсталаци, имаше един огромен скален къс около който имаше ниска буйна растителност.

   - Да – отговорих аз.

   - Сега – каза Вичонти и ме погледна – Тук идва страшното. Трябва да се скатаеш зад скалата и когато Саръка се доближи до теб да го издебнеш и да го извъртиш с оня кол дето го взех  в главата. Така трябва да го удариш, че като падне да не стане повече.

   Аз го гледах опулен и чат – пат премигвах на парцали. Значи за това бил кола!

   - Ама аз ли бе?

   - Да ти! Защо?! Страх ли те е? – попита той.

   - Страх ме е ами… Ако не го ударя като хората…?

   - Ами ще направиш така, че да го удариш както трябва! - беше раздразнен от несигурността ми.

   - Добре де, добре. Не се ядосвай – казах аз – Ще го направя! Само да не стане обърка. Ти как може да знаеш, че ще дойде до скалата?

   - Остави това на мен. Ще ти го докарам на гюме.

Даже не го попитах как смята да го направи. Той си знаеше. Аз само трябваше да се концентрирам и да се успокоя. Грешка не трябваше да има иначе щеше да стане лошо. Когато вече се бяхме разбрали как ще действаме, Вичонти се обади на Саръка.

   - До тук се справяш добре – каза той – Сега тръгни по главния път на селото и карай по него посока север, без да се отбиваш никъде. Когато излезеш от Вакарел, продължи по пътя докато не стигнеш една гола местност от ляво на теб. Спри там и чакай да се обадя. Между другото съм фен на ,,Алфа,, особено когато е червена – детективът затвори телефона. Това за колата разбира се не беше комплимент, а начин да покаже на бандита, че наистина е следен.

   Аз по най-бързия начин се отправих към скалата въоръжен със заострения кол и с пистолета, който ми беше дал Вичонти и се прикрих зад нея. Сърцето ми щеше да изскочи, слепоочията ми пулсираха в такт с него. Усещах се как треперех. Трябваше да се успокоя за да успея да си свърша работата. Трябваше!  Но ако нещо все пак се объркаше и беше невъзможно да действаме по план, детективът ме предупреди да не се издавам и да стоя мирен. Той щял да се оправи, каквото и да значеше това.

   Ще кажете: ,,Защо тези, като са двама при това въоръжени не причакат Саръка заедно и да го заплашат с оръжието си? Много по-лесно е и няма как да се измъкне.,, Съгласен съм с това, но ако обстоятелствата бяха други. Сега щеше да е глупаво и двамата да му се открием като на тепсия и само да се надяваме номера да мине. Първо – Саръка беше сериозен престъпен авторитет и безмилостен човек, а това не е за подценяване. Второ – колкото и да бяхме сигурни, че е сам, можеше и да грешим. Като нищо можеше да е накарал свой хора да тръгнат за Вакарел преди него и без да бият на очи да чакат там. Можеше, след като Вичонти му се обади накъде да кара, по телефона да им е казал да го последват след известно време в тази посока. Много неща бяха вероятни и определено риска който поемахме беше огромен. Ами представете си наистина, че в момента в който и двамата насочим пистолети към него от някъде изскочат неговите мутри? Ако са карали на пет километра след него? Тогава какво? Щеше да стане такова мазало, че думи нямам! Така поне, дори това да се случи, единия от нас оставаше настрани. По този начин щеше да може да преговаря за живота на другия , предвид това, че държи детето в плен. И този някой определено трябваше да е Вичонти, а не аз. Ако ме заловят, Светльо щеше да ми е по-полезен отколкото ако станеше обратното. Той беше човека който водеше, а аз този който следва. Дори… дори и ако в този момент нещата се объркаха до толкова, че бъда убит, детектива със сигурност щеше да доведе нещата докрай… или поне щеше да опита. А ако беше станало обратното, аз може би, щях да  се откажа. Но както и да е. Нека не съм многословен и да се върна на момента в който се притаих зад скалата.

   Стисках здраво кола в ръка в напрегнато очакване да видя колата. След не повече от десет минути се случи и това. ,,Алфа,, - та се зададе от завоя и започна да намаля, докато накрая не спря. Малко след това отново потегли и за моя изненада подкара направо през треволяците, като заподскача по неравностите. Явно Вичонти му казваше какво да прави по телефона. Отново спря, но този път вратата се отвори и Саръка излезе навън. Държеше телефона на ухото си и започна да се оглежда във всички посоки. Аз го наблюдавах притиснал тялото си до скалния къс и се потях като прасе от напрежение. Ръката в която стисках дървото започна да трепери. Започнах сериозно да се съмнявам, че ще успея да направя каквото и да било, но така или иначе зара беше хвърлен. Давах си сметка, че в момента от мен зависеше как ще се развият нещата от тук нататък.

   Видях как Саръка започна да се отдалечава от колата в посока към мен, като не преставаше да се оглежда. Вървеше бавно, като след всяка негова крачка, наближаваше и моето време за действие. След минута вече беше стигнал на не повече от пет-шест метра от скалата. Вече можех да чуя учестеното му дишане. Явно и той беше под напрежение. Само държеше телефона и не говореше, а слушаше инструкциите на Вичонти. Постепенно се доближи до мен толкова, че ако се протегна можех да го докосна. Стиснах кола с двете си ръце и зачаках да дойде момента в който трябваше да действам… и той не закъсня. Саръка се обърна с лице към хълмчето на което беше Вичонти и по този начин остана с гръб към мен. Точно тогава, аз по най-тихия възможен начин се измъкнах от прикритието си и замахнах с дървото към главата му. Въпреки всичко, явно съм издал някакъв шум, защото той рязко се обърна към мен… но вече беше късно. Дори не успя да реагира. Ударът  попадна точно в левия профил на лицето му. А той беше силен , повярвайте ми. Бях вложил цялата си сила когато замахнах към него, защото не исках да се налага да го удрям отново. Но се наложи. Макар, че бандита падна на замята, той си остана в съзнание и се опита да се изправи. Тогава аз отново замахнах и стоварих кола върху тила му. Той се просна по очи на земята и повече не помръдна. Успях! Не беше за вярване, но успях. Повалих този грамаден, мускулест мъж на земята. Стоях загледан в проснатото му тяло и целия треперех от високия адреналин, все още стискайки тоягата в ръце.

   Не бяха минали и пет минути, когато видях белия бус да подскача по неравностите на полето. Спря до мен и Вичонти изскочи от вътре с въже в ръка. Без да казва нищо, приклекна до Саръка и започна да го връзва. Когато приключи го обърна по гръб и провери пулса му. Въздъхна с облекчение и погледна към мен:

   - Като те видях как го извъртя втория път, бях сигурен, че си го убил – каза ми той – Не можа ли още от първия път да го преспиш?!

   - Ами неможах! – раздразнено отвърнах аз – Какво да направя!

   - Карай сега – детектива провря ръцете си по мишниците му – Давай да го товарим! Бързо!

   Аз го хванах за краката и се затътрихме към буса. Тежеше говедото му с говедо. Проснахме го отзад и Вичонти започна да го пребърква. Не намери нищо в джобовете му, освен малка сума пари. Върна ги обратно. Омота устата му с тиксо и ми каза:

   - Вземи колата му, ключовете сигурно са на таблото и карай нагоре. Аз ще съм след теб.

   - Добре – казах аз и се затичах към ,,Алфа,,- та.

   Паркирах зад къщата, сложих маската си и слязох от колата. Веднага се запътих нагоре по стълбите за да проверя какво става с жената и детето. Бяха си там. Дори не бяха мръднали от положението в което ги бяхме оставили. Дотук нещата се развиваха много добре за нас, а само преди час можех да се закълна, че нямаше да успеем. Докато бях в стаята, чух как Вичонти паркира буса. Излязох на двора.

   - Всичко наред ли е? – попитах аз.

   - Да – отговори той, докато слизаше – А горе как е?

   - Не са мръднали.

   - Добре – и въздъхна – До тук добре.

   - А от тук нататък?

   - От тук нататък, ще чакаме да се стъмни – детектива седна на един камък близо до стълбите и се облегна назад към стената - Качваме Саръка в коридора и извеждаме детето и майката. Товарим ги на буса и ти тръгваш с тях към Пазарджик. Някъде по средата на пътя ще подминеш едно крайпътно заведение. Забеляза ли го като идвахме насам?

   - Ба…забелязал съм аз…Нищо не забелязах. То т’ва напрежение…

   - Както и да е. Като подминеш заведението, спираш на първата възможна отбивка отстрани и ги сваляш. После по най-бързия начин се връщаш тук. Разбра ли всичко?

   - Разбрах – казах аз – Ами ако тоя се събуди преди мръкнало?

   - Като се събуди, пак ще яде дървото – каза Вичонти и затвори очи. Явно и на него му беше дошло в повече.

   Карах по магистралата с нормална скорост, а от мен се изливаше пот на вади. Току що бях подминал пост на КАТ и още като го забелязах ми премаля. Вече виждах как вдигат палката и ме спират. Въпреки това се стараех да се държа нормално на пътя, а не да спра рязко или да дам газ до дупка. Отпред, пред полицейската кола бяха застанали двама катаджии, а единия държеше стоп палка. Мястото беше осветено, така, че ги виждах добре. Когато се изравних с тях и ги подминах въздъхнах толкова тежко, че прозвуча като приглушен рев. Още малко и щях да получа тахикардия. Бях пред инфаркт. Дълго след това гледах в страничното огледало да не би да идват след мен, но не се случи нищо такова.

   Всичко това стана след като вече се беше стъмнило и ние пренесохме Саръка в коридора на къщата. Още беше в безсъзнание. Даже се притеснихме да не съм го повредил нещо и да не се събуди въобще. Веднага след това изведохме майката с детето от къщата и ги натоварихме в буса като не забравихме да им превържем очите с тиксо. Бяха още с вързани ръце и залепени усти, като оставихме само краката им свободни за да могат да вървят. На излизане от къщата Вичонти им каза, че след час ще са свободни и да стоят кротко и мирно. Подкарах буса към Вакарел и не след дълго вече бях стъпил на магистралата посока Пазарджик. Така, като изключим малкото ми премеждие с катаджиите, всичко мина гладко. На около километър след заведението за което ми каза Вичонти, намерих една широка отбивка и спрях там. Слязох и се огледах за преминаващи автомобили. Нямаше такива. Отворих страничната врата и помогнах на жената и детето да слезнат. Искаше ми се да ги развържа, но беше опасно. Жената можеше да реши да направи някоя глупост, в което силно се съмнявах разбира се, но все пак не трябваше да оставям нещата на случайността. Без много колебание ги оставих там и се качих на буса. Направих обратен завой и настъпих газта. Този път нямаше инфарктни ситуации. Катаджиите все още си бяха там, но вече се падаха от другата страна на платното и аз даже можех да им помахам ако исках. След час, вече паркирах в двора на познатата ми къща. Вичонти, чул, че пристигам, беше излезнал навън. Направи ми знак да сложа маската на лицето си и ме подкани да влезна в къщата.

   - Размърда се най-накрая – каза ми той.

   - Ама здраво съм го халосал, а?! –  усмихнах под маската аз.

   - Аха.

   Очаквах да видя бандита проснат в коридора, но Вичонти го беше придърпал в стаята. Сега той лежеше на пода и издаваше нечленоразделни звуци. Светльо взе тубата с вода и се доближи до него, започна да я излива върху главата му докато оня не се закашля.

   - Събуди ли се бе, боклук? – каза той и го побутна с крак по рамото. От мъждукащата светлина на свещта, видях как Саръка се размърда.

   - Какво…кой – чух го да казва с дрезгав глас.

   - Благой – детектива отново го сръчка с крак – ‘Айде съвземай се вече, че се олежа.

   Бандита изви глава нагоре и ни погледна.

   - Синът ми…Къде е синът ми? – едва попита той.

   - Където трябва! – каза Вичонти.

   - Жив ли е?

   - Засега. Оттук нататък всичко зависи от теб – детективът говореше спокойно – Ако науча това, което ме интересува още утре ще можеш да го видиш, ако не…запали му свещ.

   - Кои сте вие, бе, да ви еба п*тката майчина да ви еба?! – гласът му ставаше по-силен. Бързо идваше на себе си лайното му с лайно.

   Светльо се засили и силно го ритна в гърдите. Саръка започна да се гърчи и да се дави.

   - Слушай к’во цървул, изобщо няма да се церемоня с теб! Ако до две минути не започнеш да пееш, ще ти секна дишането, а заедно с тебе и това на синът ти! – приклекна до него, хвана го за ухото и го издърпа нагоре – Ясен ли съм?!

   Саръка продължаваше да кашля. Вичонти блъсна главата му в пода и се изправи. Явно трябваше да мине още време преди оня да се освести съвсем и да разбере, че няма друг избор освен да отговаря на въпросите на детектива. Щяхме да му го дадем.

                                                                                                                              ( следва )