Ограбен живот - продължението

                                                     вулгарен роман - осма част

Бременна! Господи… не стига ли това, че я прибра без време при теб, та ни наказваш нас, живите и с тая мъка? Не беше ли достатъчна тази досега? А, Боже, кажи?! Няма ли край? Не виждаш ли, че сме рухнали от тъга? Сляп ли си? И ако ти Господи си доброто, кажи ми как да повярвам, че това е добро? Отне ни Шопа, сега Мимето и като не ти стигна това, отне и нероденото ù дете!Това добро ли е? Мълчиш! Аз ще ти кажа тогава… лошо е! Съсипа живота на толкова хора и казваш, че си добър! Как да повярвам, а? Кажи ми как? Не мога!

   Навън полека започна да пада здрач. С Вичонти седяхме един срещу друг, а между нас – празната бутилка от водка. Мълчахме. Исках да му кажа нещо, но знаех, че отворя ли уста ще се разплача. А и какво да му кажа?

Той продължаваше да гледа снимките пред себе си стиснал едната си ръка в юмрук пред устата си, а другата беше отпуснал на масата. По едно време въздъхна звучно и се облегна назад.

   - Не знам как ще живея от тук нататък! Не знам… – въздъхна отново, а в очите му заблестяха сълзи. Забърса ги с длан.

   - До теб съм, брат – успях да кажа аз – Винаги ще съм до теб…

   - И какво ще промени това, Емо? Дали ще се чувствам по-добре? Дали ще забравя?

   - Да забравиш не, ама…

   - А какво тогава?! – извика силно и стана. Аз се стреснах и се дръпнах малко назад. Той заобиколи масата и започна нервно да крачи из стаята – Какво?... Нищо няма да промени…

   - Знам, Вичонти…знам. Просто искам да помогна – казах тихо.

   - Ако наистина искаш да помогнеш, си тръгни!

   Погледнах го. Той стоеше до вратата на терасата с гръб към мен. Стана ми тежко. Толкова много държах на този човек. Беше се превърнал в най-добрият ми приятел, а сега ме гонеше. Чувството беше ужасно.

   - Толкова ли ме мразиш? – едва попитах аз.

   Обърна се и ме погледна. Приближи се до мен и постави ръка на рамото ми.

   - Не те мразя, приятелю, но точно сега не искам да си до мен. Има неща, които трябва да си преживея сам. Трябва да реша какво да правя – говореше спокойно – Знам, че искаш да помогнеш, но не можеш. Повярвай ми. Трябва ми време. Решението е тежко.

   - А това дето каза, че аз съм виновен… - попитах и го погледнах в очите. Гледаше ме и той. След кратка пауза ме потупа отново по рамото и каза:

   - Забрави го!

   Въздъхнах леко с облекчение. Сериозно се бях притеснил, че си мисли точно това. Разбира се, не му се сърдих, защото при такава мъка човек всичко може да изрече. Надигнах се от стола.

   - Значи да тръгвам… така ли?

   - Да.

   - Ами добре тогава… А ще се видим ли скоро? – попитах преди да се отправя към вратата.

   - Аз ще ти се обадя… когато мога – каза той докато ме изпращаше по коридора – И, Емо…

   - Какво?

   - Не казвай на Нора, че Мимето беше бременна… Достатъчно е преживяла вече.

   - Няма – тихо отвърнах аз.

   Какъв човек беше само моят приятел. С цялата тази мъка, която преживяваше. С тази огромна загуба, която му се стовари изневиделица. Със смъртта на любимата му жена и нероденото му дете, той мислеше как да предпази Нора. Възхищавах му се! Искрено му се възхищавах!

   Не е нужно да описвам всички подробности, защото рискувам да стана скучен. Само ще кажа, че по-късно същата вечер с Нора вече бяхме в къщи и като ù казах, че съм видял Вичонти, тя се поуспокои малко. Поплака си отново за Мимето и постепенно под въздействието на няколко валериана се отпусна и заспа на дивана до мен.

   Минаха няколко дни от срещата ми с детектива. Ежедневието ни въвлече отново в своята сивота. Работа, вкъщи, малки разходки по гребната база надвечер, на по бира  на ,,Бумса,,. Приятелите ми знаеха какво преживяваме с Норето и се опитваха по всякакъв начин да ни разведряват, но… без голям успех. През всичките тези дни следях новините, с надежда да кажат, какво се е случило, но нищо. Водеше се разследване и това е. Казаха, че се работи по две версии. Едната беше нещастен случай (аз точно това си мислих, че е), а другата версия беше убийство. Когато го чух за първи път, си помислих, че не са в ред. Та кой ще иска да убие Мима? Да, вярно, беше разследващ журналист и доста хора, които беше разобличила в далавери не я долюбваха, но чак пък убийство…! На мен най–вероятна ми се струваше версията с нещастния случай. Някаква техническа повреда по колата, теч на гориво или не знам си какво там, но не и убийство, мамка му.

   И тази вечер, както и всички преди нея, като се прибрах от работа, включих телевизора и зачаках новините в 20.00 часа. Нора беше на работа, така че като ги изгледам, щях да отида при нея. Точно в осем, от екрана двамата водещи ми пожелаха добър вечер и започнаха да представят събитията. Водещото от тях беше, че в колата, в която намери смъртта си криминалната журналистка Мария Анатолиева – Джилянова е било поставено взривно устройство. Тройната експертиза го доказвала категорично. Не вярвах на ушите си. Взривили са колата съвсем умишлено. Убили са Мима. Повече не слушах. Грабнах телефона и набрах номера на Вичонти. От онази вечер не се бяхме нито чували, нито виждали. Даваше свободно. На петото позвъняване чух гласа му в слушалката:

   - Кажи, Емо?

   - Гледаш ли новините? – почти извиках аз. Последва кратка пауза.

   - Да, гледам – гласът му не издаваше никакви емоции.

   - Ама ти вярваш ли на това, бе? Убийство казват... Бомба…

   В слушалката чувах само дишането на детектива.

   - Ало… Светльо… Там ли си?

   - Ела в офиса – чух го да казва и линията прекъсна. Не се зачудих и за миг, спуснах се към входната врата на апартамента и в движение се опитвах да набера номера на нашата таксиметрова компания. Само след пет минути вече карахме по прашния булевард към детективската агенция. Когато таксито спря пред кооперацията, платих на колегата, пожелах му доходна работа и се забързах към входа. Още на първото позвъняване, вратата се отвори и пред мен се появи Вичонти.

    - Влизай – каза той и се отправи към стаята с терасата. Аз го последвах. Имаше коренна промяна, поне във външността му. Беше гладко избръснат, ясно си личеше, че се е подстригал, беше облякъл чисти дънки и червена лятна риза. Като влезнахме в стаята, вече не миришеше на цигари, а пепелникът на масата беше лъснат до блясък. Не видях никъде кутия с цигари или някакъв алкохол.

   - Сядай – посочи към стола срещу него. Гласът му отново не издаваше никакви емоции, лицето също. Беше като издялано от камък – Ще пиеш ли нещо? Кафе или…?

   - Не, не – отговорих аз докато сядах – Вичонти, абе тея за к’во убийство говорят, бе? Ти чу ли какво…

   - Чух, всичко чух – прекъсна ме той. Аз извадих цигарите. Той побутна пепелника към мен. Запалих. Протегнах кутията към него, но той отказа.

   - И к’во… истина ли е според теб?

   - Да, истина е! Знаех го още от първия миг, знам го и сега – погледна ме право в очите – Това си беше чисто убийство, Емо.

   Останах слисан. Бахти и ужаса! Е, не! След всичко, което преживях преди три години покрай отвличането на Нора, си мислех, че това никога не може да се случи отново. Че никога повече няма да бъда въвлечен в нещо по голямо от безобидно скарване с някой, а ето сега, че всичко се завърна с още по – голяма сила. Някой беше убил моя близка. Убил, мамка му!

   - Кой ще иска да я убие, бе Вичонти? За какво?

   - Не са искали да убият нея, Емо. Искали са да убият мен!

   Подскочих от стола като ужилен.

   - Какво?... Теб?... - опулих се срещу него – Ама как…

   - Седни и слушай – отново ме прекъсна Светльо.

   - Слушам те – казах аз и се настаних срещу него.

   - Бомбата е била заложена за мен. Лесно може да стигнеш до това заключение, поради простата причина, че беше поставена на моята кола. Ако някой е искал да взривява Мимето, щеше да я заложи на нейната. Сещаш ли се? – поклатих глава в знак на разбиране – А така. Никой е нямало от къде да знае, че Мария е катастрофирала и че точно този ден ще ползва моята кола, защото всичко стана спонтанно. Дори тя не знаеше, докато не ù се обадиха от вестника, че ще трябва да ходи да  отразява нещо. Така че, няма как бомбата да е била за нея.  

   Сетих се, че наистина като ми се обади той онзи ден, беше час преди да отида да го взема. Наистина логиката беше много проста и вярна. Колкото повече се замислях над това което ми разказва, толкова повече виждах нещата точно такива каквито всъщност бяха.

   - Ама защо изобщо ще искат да убиват някой, бе човек? – попитах аз – Защо теб? – през главата ми мина една мисъл – Ами ако не е било за никой от вас? Ако са объркали?

   Вичонти ме погледна така, като че ли искаше да ми каже колко съм тъп. Стана и съвсем ненужно се доближи до прозореца и се загледа през него.

   - Никой не се е объркал – постави ръце на перваза – Докато бях в болницата имах много време да помисля над всичко. Много бързо стигнах до извода, че не Мима, а аз съм бил мишената. Започнах да мисля за всички случаи, които бях решил, не само в полицията, а и след това. Всички, за които си спомнях. Имаше такива от тях, които бяха притеснителни, защото бяха намесени хора от организираната престъпност, но никой не ми се видя толкова сериозен, че да му обърна нужното внимание. Вярно, много бандити съм залавял, но не на кой знае какво високо ниво в престъпната йерархия, а и никога не съм бил сам. Било е по време на акция, така че няма как да е от там. А и от както бях полицай мина много време. Като детектив не съм имал кой знае какви криминални случай. Основно бяха битовизми. На кой жена му изневерявала, на друг любовницата му да следя. По някоя и друга кражба или измама и така. Единствения сериозен случай, за който се сетих, това е този с Нора – обърна се и ме погледна – Единствено този случай обърка работата на доста хора, а други прати в гроба или затвора. В съзнанието ми изплуваше само той. Игнорирах го, прехвърлях други, за които се сетя, но пак отново се връщах на него, докато накрая не стигнах до заключението, че всичко идва от хора, свързани с твоя случай.

   Гледах го невярващо.

   - Ама т’ва беше преди три години, бе Вичонти! – объркано казах аз.

   - Много добре знам кога беше, но времето не е толкова много колкото си мислиш. Подготовката на нещо такова изисква време, особено когато не става въпрос само за един човек.

   - Как така не само за един? – попитах аз – Какво искаш да кажеш?

   - Искам да кажа, приятелю, че ако съм прав, а аз съм сигурен в това, аз е трябвало да бъда първия, но не и единствения.

   Започнах да чувствам неприятни тръпки по гърба. Пот изби на челото ми като започнах да се досещам какво имаше предвид. Наистина на много хора съсипахме играта тогава. И като се замисля на много сериозни хора. Онзи Мурад, който въртеше износа на момичета и дрога с Боро и кой знае още на колко народ покай него. С ясно изразен страх в гласа попитах:

   - Кой друг имаш предвид?

   Той седна на дивана срещу мен и ме погледна. Отговорът, който последва, само потвърди това, което си мислих и аз:

   - Ти, Емо! Ти, приятелю!