Стъпваше леко. Сякаш самодива ѝ бе дала нозете си.

Една кошута надзърна в напъпилата зеленина и се изгуби от пътя ѝ.

Пускаше филизите си гората- опиянена от чудото на живота.

   Кера пъхна ръка в пазвата си. Напипа медальона и лицето ѝ побледня.

После скършено тръгна между дърветата. Един изгнил дънер се изпречи пред взора ѝ. Приседна до него. Ръцете ѝ потънаха в мъхá по кората му. Зарови пръстите си в меките власинки…Гаче ли бяха косите на Милуш.

   „Знаеш ли я тази песен?”- усмихна ѝ се от нейде момъкът. „Чу” как гласът му се извиси- ясен и чист…Като просторите над висините.

Подир туй потъна в гънките на планината:

   „Що си ми либе зайдело

из тъмните, черни усои,

зандани либе да бóраш

и тежки, проклети окови…

Не тръгвай, либе- зорница

теглило да кършиш и двери.

Ако ли либе угаснеш,

сърце ми до тебе ще легне.”

   Пусто стана в душата ѝ, стаиха се гласовете на птиците и сякаш онемя за миг планината. Южнякът се спусна волен по хълмовете. Вдигна потъмнелите листа от лани и зашумяха младите клонаци на Странджа. Небето притъмня и заплака в очите ѝ. Тя се изправи и извърна поглед назад.

Далеч бе останал Кърклисе*, три дни вървя от там. Свидно ѝ бе станало мястото от дето идеше. И мило.

Погали мъхá по стария дънер и продължи към водопада на деветте извора.

                                                                        *

   - Три ножа искам. Като тези, що нося- с дръжки от слонова кост.

Младият мъж се извърна. Отблясъците от огнището обагриха изпръхналото му лице. Потта тръгна на вади по жилите на ръцете му и погледът ѝ потъна в светлинките, дето заиграха в очите му.

   След седмица влезе отново в ковачницата. Като птици стояха наредени ножовете ѝ- на най- високия долап. Момъкът ѝ ги подаде някак плахо:

   - Готови са.

После се взря в лицето ѝ, а Кера не откъсваше взор от медальона, дето висеше на дирека до наковалнята… „Лъв- изправен, с вдигнати лапи, готов да скочи и разкъсва. А очите му- сякаш истински.”

Младият мъж проследи погледа ѝ и като се присегна свали медальона пред нея:

   - Кехлибар съм сложил- за очите ...Слънчев камък. Като сълза- да утешава хората.

   - Ще го взема- кимна към момъка Кера, а той не сваляше поглед от нея. Толкова дълго, колкото дори Вълчан войвода не би могъл. Плъзгаше се взорът му в крехките извивки на устните ѝ. После се вдигаше и галеше бузите ѝ- подсъхнали от есенните ветрове и докосвани само от дланите на Петко и сенките на Странджа…Накрая очите му потънаха в нейните, сякаш намерили пристан в тъй дълго чакания ѝ взор.

                                                                              *

   - Знаеш ли я тази песен, либе?- притискаше лицето ѝ към гърдите си Милуш, а тя свенливо отпускаше глава. Чуваше как бясно блъскат гърдите му, кога запееше. После тихо зашепваха устните му:

   - Либе. Знам колко душмани има земята ни…Не отивай…

Късаха се от мъка телесата ѝ, а сърцето ѝ биеше като скършено на две. И страшно бе станало в душата ѝ, що се пръскаше на парчета и вехнеше.

Мълчеше, преглъщаше думите и чакаше да чуе кукувицата, а Милуш не спираше да търси погледа ѝ:

   „…Ако ли либе угаснеш,

   сърце ми до тебе ще легне.”

После бършеше сълзите ѝ. Не знаеше що идат в очите ѝ.

Стискаше мълком Кера лъва с кехлибара до сърцето си и знаеше- до края щеше да го носи. Слънчевият камък на Милуш…

                                                                        *

   - От девет извора е. Жива.- гребна водата в шепите си Кера.

После погледът ѝ се плъзна към четничките. Тази пролет всички се бяха завърнали. Въздъхна и им кимна да я последват. Не знаеше никоя от тях какво бе в ума на войводата, дето мълчеше и ги водеше към скалите.

Необяснимо тихо бе този следобед. Само пърхането на насекомите се открояваше в живата планина.

   Щом стигнаха им направи знак да се снишат. Надникна в пропастта, подир туй се извърна към една от жените:

- Байрактарке…Райно, от днес ти ще водиш дружината.

Усети впитите в себе си погледи.

   - Войводо!- стана и се запъти към нея една млада невеста от Сърмашик. После срещна погледа ѝ и се сниши.

   - Българки!- поде тихо Кера- Помните ли кога обесихме Гена и Руска- вдовицата на Панко?

Очите ѝ потънаха в синьото над Странджа.

   - Помним, войводо- чу шептенето в редиците им и равно ги попита отново:

   - А помните ли защо? Помните ли?!

Жените сведоха глави. Сякаш всяка се боеше да започне първа.

„За дом. За деца е родена жената…”- прозвучаха в ума ѝ думите на вдовицата и сведе очи.

   Усети как лъвът в пазвата ѝ гори. Сякаш пробиваше плътта ѝ кехлибарът в очите му.

   - За дом, но и за чест е родена жената- вдигна взор към върхарите.- Аз погазих клетвата…Онази, дето ви карах…в нея да вярвате…Дето всинца се клехме...И трябва да изкупя този грях. Грях към честта.

Съзря точицата, която волно се рееше в небесата и продължи:

   - Чест! За чест жадува земята ни. Земя и чест- едно трябва да са!

После кимна към Райна:

   - Води ги!

Стисна медальона пред гърдите си и като се сбогува мълчешком с дружината, прекрачи в пропастта.

   Крясъкът на птицата се спусна от небесата и потъна след нея в ниското. После се въздигна над планината и се изгуби във висините. Там, където само избраниците на Свободата имат смелостта да надникнат…

 Край

Кърклисе*- дн. Лозенград