В един неделен следобед седна да пише. Не знаеше точно защо го прави, може би беше нервен рефлекс от снощния сън или надежда, че чрез това писане няма да заспи толкова рано, че да сънува. Сънищата за него се бяха превърнали в кошмар – сънуваше будно денем, живееше сънем нощем. И не знаеше кога и как се озоваваше в службата, кои бяха образите в автобуса, в метрото, вкъщи; а после – какво означаваха тези сложни материи, които обвиваха сънищата в ореол от някаква тягостна неопределеност, сякаш животът ще свърши, и ще свърши гадно.
Като че ли може иначе.
Владимир искаше да извлече живота от съня си, но не успяваше. Все повече животът му се превръщаше в сън, а сънят – в живот. Не беше доволен и от едното, и от другото. Някъде между тях трябваше да има смисъл.
Работата.
Тя беше напълно безсмислена, номинална. Печелеше зле. Работеше малко. Ето – нова пропаст между очаквания и настояще. Да работиш много е реалност, да печелиш малко – обратното на това. Може би е сън. Но е пропорционално на жив ...