В един неделен следобед седна да пише. Не знаеше точно защо го прави, може би беше нервен рефлекс от снощния сън или надежда, че чрез това писане няма да заспи толкова рано, че да сънува. Сънищата за него се бяха превърнали в кошмар – сънуваше будно денем, живееше сънем нощем. И не знаеше кога и как се озоваваше в службата, кои бяха образите в автобуса, в метрото, вкъщи; а после – какво означаваха тези сложни материи, които обвиваха сънищата в ореол от някаква тягостна неопределеност, сякаш животът ще свърши, и ще свърши гадно.
Като че ли може иначе.
Владимир искаше да извлече живота от съня си, но не успяваше. Все повече животът му се превръщаше в сън, а сънят – в живот. Не беше доволен и от едното, и от другото. Някъде между тях трябваше да има смисъл.
Работата.
Тя беше напълно безсмислена, номинална. Печелеше зле. Работеше малко. Ето – нова пропаст между очаквания и настояще. Да работиш много е реалност, да печелиш малко – обратното на това. Може би е сън. Но е пропорционално на живота.
Татяна моли Онегин да прекъсне кошмарния сън на любовта, защото съзнава, че е попаднала в плен: тя не знае в чий плен е попаднала, но иска да се отърве от него. Като риба, омагьосана от вълшебството на нови води, в които трудно се диша.
Ама това е роман на Пушкин. Измишльотина.
Свали бавно очилата и ги постави на бюрото. Облегна се на креслото. Всеки неделен следобед е досаден. Като компютъра, който стои срещу него. Какво иска? Започна да пише наум. Като насън.
ЖИВОТЪТ НА СЪН
Тази нощ е поредната, която трябва да се изсънува. Като ден без смисъл, но да се изживее е наложително. Прилича на живот, лишен от себе си, ала потребен за нещо и за някого. Следователно, да сънуваш не е по-убедително от това да живееш. Тънка е разликата. И животът, и умът работят с условни наклонения: трябва да приемем, че ако едното не е сън, значи е обратното. Щом не ме боли, че в момента стъпвам на жаравата край огнища, значи е сън.
Ако не беше сън, щях да зная, че се намирам в блато, а в блатата няма огнища.
Но тук имаше. И Владимир го знаеше. Ала сънят беше по-силен от него и го увличаше.
Влезе в блатото. Купонът се вихреше и не му пукаше, че ще затъне.
– Залагам двайсет лева, че Владо ще потъне след пет минути!
– Аз залагам, че ще потъне след десет минути!
Моите приятели ме обичат минутно. Временно. И ми се радват, че затъвам.
– Добре, ето, че вече почти няма въздух... Добре се справяше досега.
– И какво да правим?
– Нищо. Да изчакаме баса.
– Но той не потъна нито за десет, нито за двайсет минути. Вече цял час клокочи в блатото. Да му помогнем!
Това не помня кой го каза.
Басът си беше бас. Умрях. Усещането е гадно. Лепкаво. Тия дни ще ви разкажа. Сега ме мързи. Чувствам се смъртен.
Обаче никой не спечели баса.
Аз бих заложил цял сън, че няма да потъна в блато. Това е тъпа смърт. Нито съм изкопал блатото си, нито съм си купил подходящи плувки. На всичкото отгоре умея да плувам, но не и така... Виж, да затъвам убедително не мога, но това е друго: не съм политик, само те изплуват винаги като пръдня.
Ала моите приятели смятаха, че това е хубав бас.
Какво е басът?
Живот насън, какво друго да е. Басираш ли се насън, печели животът. Той е отсреща. С кого иначе се басира сънят?
Глупости.
Сънят може всичко. В съня си човек може да обладае всяко момиче. Да плава в океаните. Да се вихри в облаците. Знаейки, че това момиче никога няма да му пусне, че не може да плава като кораб и да се вихри като тайфун. Прекрасно е да бъдеш такъв, какъвто никога не може да бъдеш.
– Владимире, ти жив ли си?
– Кой пита?
– Сънят.
– Не ме безпокой сега, друже. Сънувам.
Дори сънищата имат респект към съня. Защото не знаят какво са. Само предполагат. Затова влизат в съзнанието и се ровят като кокошка в полог. Снасят яйцето си и бягат от него, като да е ненужно вече.
– В съня си никой не е жив.
Ядосвам се.
– Кой го каза?
Мълчи сънят.
Ала сънищата казват:
– В съня си никой не е мъртъв.
Пак се ядосвам. Кой твърди това?
Най-добре е да стана и да напердаша и сънищата, и съня. Обаче не ставам. Постепенно разбирам, че те са различни неща. Едното контролира волята, другото – съзнанието. Общо взето, и двете са срещу мен. Но нямам власт над тях, пленили са ме някак. И трябва да ги оставя да се борят един срещу друг на моя територия. Ако изключим шума, това не ме безпокои много.
Да видим.
Ето:
– Сънят ражда породи! – крещят сънищата.
– Не е така! – отговаря тихо сънят.
– Никой сън не е довел до добро.
– А кои сънища са родени от доброто?
Сънят и сънищата спорят. Аз ги слушам, защото иначе не мога. Не искам да го правя. Но не съм способен да заглуша шума от препирнята им. Владимир у мен спи донякъде.
А може би е хубаво, че се карат заради мен? Като се замисля, което в моя случай е трудно, никога никой и никои не са се карали заради мен... Значи може да си мисля, че съм специален?
Или малоумен.
И в двата случая съм извън скобата. Така да се каже. Ама каква е скобата, един дявол знае.
Ето я: не е нищо особено. Има леки синини на челото и по скулите. Може би съм я целувал по-силно и дълго, отколкото е било позволено на езика. Обичам я. Казва се... Не помня как се казва. Исках да спя с нея. На Хисарлъка. Над Кюстендил. Имаше прекалено едри гърди. Ужасно плътни търди. В съня ми те бяха нормални, обаче в сънищата ме задушаваха, содата в тях беше прекалена, с какво беше замесено това тесто... Не са цици, скоба е!
Ритам, въргалям се, целият в пот. Задушен съм от женски гърди. Заклещен! А наоколо – сън. Дишам тежко. Значи съм сънувал, че съм женен. Или нещо по-лошо. Продължавам да спя искам. Пипам възглавницата. Не бухва. Изглежда надеждна. Ближа. Няма зърна. Притихвам. Заспивам. Чувствам се смъртен. Обещах да ви разкажа за онова лепкаво нещо. Не мога. Не и сега.
Просто потънах.
Владимир ме последва. Струва ми се. Нещастник. Поне относно потъването. За него доброто и злото бяха в една необходима скоба. И се коренуваха заедно математически: дявол знае как. Не му пукаше, че краката му, босите, шарят из огнищата на живота. Не му пукаше, че нозете му пукат. Потъва ли в грехове човек, не съзнава, че влиза в ада. Надява се просто да умре. Така ми се стори за него в съня.
На другия ден се събудих, бодър. Владимир вече го нямаше. И сънят за него си беше отишъл.
Ето го остатъка от него:
ЖИВОТЪТ НАЯВЕ
Но какво да разкажа за този остатък?
Пречистен, той ми се струва напълно излишен. Безсмислен. И твърде добър, за да бъде искрен. Или пък човечен.
© Владимир Георгиев Всички права запазени
Поздравления да стила ти!