XLIII
О, бедни български народе, кой ли не те потъпка, кой ли не те попари!? Та агаряните ли не бяха, та татарите ли или пък уж дошлите да ти помогнат власи, трансилванци и хабсбурги? След всеки набег на която и да е войска, ти гасеше пожари, оставаше без стока и стада, по-беден и обруган отпреди.
Ти болезнено стискаше зъби и плюеше кръв. Изтекоха ти вече и очите, та погребваше мъртъвците си със сух и подивял поглед. Аз самият едва изтърпявах униженията и страдах с людете покрай мен. В такова състояние на духа, във Великия Никопол написах под диктовката на архиепископ Дионисий Рали и на Тодор Балина няколко писма до влашкия и до седмиградския князе, както и до австрийския император Рудолф II. С тях донасяхме на съседните владетели за струпването на турските войски около Доростол и Разград и за движението им, като се стремяхме да ги убедим, че “българите сме готови във всеки момент, когато нуждата наложи, с плът и кръв, доброволно и всеотдайно да им служим и да изпълним клетвата си по в ...